Уилбур Смит - Порочен кръг

— Карл Банок?

— Естествено… всъщност аз лично го познавам

Хектор изненадано отмести поглед от пътя.

— Как…? Кога…?

— Внимавай! — меко го сгълча тя. — Пред нас има автобус.

Той докосна спирачките и спря.

— Как се запознахте? — настоя да научи той.

— Той дойде в „Бънтър & Теобалд“, за да се опита да източи още малко пари. Бях с Рони като негова помощничка по време на срещата. Беше много учтив и убедителен, но Рони просто го отпрати.

— И тогава се видяхте за последен път, така ли?

— На следващия ден ми телефонира.

— И какво стана?

— Отказах да приема разговора и го прехвърлих на Рони.

Хектор се изсмя.

— Значи в описанията си за него си разполагала с вътрешна информация.

— Разполагах и с цял куп снимки, обхващащи периода от основното училище до наши дни. Знам точно размера на всяка сума, която е получил от тръста. Имам копия на цялата му кореспонденция, паметни бележки от всичките му срещи с попечителите, както и протоколите от процеса срещу него. А също и някои други документи.

— А Джони Конго?

— Няма никакво преувеличение в описанието ми за него — той си е точно такъв и в живота. Имам военното му кадрово досие, съдебните протоколи от процеса срещу него, мотивите за присъдата му, която е за няколко убийства. Повечето от тези документи са на флашката, която ти дадох вчера.

Алена „Мазерати“ със саудитска регистрация рязко се преустрои пред Хектор и го принуди да набие спирачки.

— Предлагам да се съсредоточиш върху трафика, за да се доберем живи и здрави до дома ти, Хектор.

— Чудесен съвет — призна той.

Хектор паркира на запазеното за него място пред входната врата на „Кръстопътя“ и отвори вратата със собствения си ключ, преди Стивън да успее да се качи от мазето.

— Ще бъдем в кабинета ми известно време — уведоми Хектор своя иконом. — Направи нужното да не бъдем безпокоени. Това включва и телефонните обаждания, ако обичаш.

В мига, в който Хектор я въведе в кабинета си, погледът на Джо се насочи към стената пред бюрото му.

Тя се закова на място, загледана натам. Той се бутна в нея, без да иска, и леко я хвана през хълбоците, за да я задържи.

— Какво има, Джо?

— Сменил си картината — тихо обясни тя.

Летния портрет на Хейзъл в житната нива го нямаше. На негово място висеше цветен пейзаж на Дейвид Хокней, изобразяващ английската провинция.

— Не ти ли харесва? За разлика от онзи Гоген долу, това е оригинал.

— Хейзъл я няма?

— Да, Хейзъл я няма. Трябваше да убеждавам Стивън. Той упорито не искаше да го прави.

— Но защо? — попита тя. — Защо си я махнал?

— Нека ти взема палтото — предложи той и й помогна да съблече норката. После я насочи към стола. — Нагласи се тук по-удобно, а аз ще донеса кафе. После ще ти обясня защо го направих.

Сложи чашата с кафе пред нея, но тя не я докосна. Заобиколи бюрото си и седна зад него с лице към нея. Вдигна собствената си чаша до устните си, но я върна на чинийката, преди да е отпил. Сплете пръсти и се облегна назад на въртящия се стол, като подпря брадичка с палци.

— Както ти е добре известно, Хейзъл я няма вече от доста дълго време — започна той и Джо кимна, без да сваля поглед от очите му. — Това, което не ти е известно, е, че тя ми беше оставила предсмъртно писмо. Писмото е дълго, но най-трогателен в него е последният му абзац. — Гласът му изневери и той леко се прокашля, преди да продължи: — Помня наизуст всяка дума. Сега ще ти го кажа, защото той пряко се отнася до нас. Мога ли да ти го изрецитирам, Джо?

Тя бавно кимна.

— Ако наистина искаш да го направиш.

— Ето какво ми е написала Хейзъл… „Не тъгувай много дълго след кончината ми. Спомняй си за мен с радост, но си намери друга спътница. Човек като теб просто не е създаден да живее като монах. Но се погрижи да бъде добра жена, защото иначе ще се върна и ще й отровя живота.“

Джо не каза нищо, но продължи да го гледа, без да мига. След малко изражението й омекна и тя тихо се разплака.

— Бедни, Хектор — прошепна. Все така, без да сваля поглед от него, отвори чантичката си, извади от нея хартиена кърпичка и попи очите си.

— Моля те, Джо, само не ме съжалявай! — каза й той. — Вече ми е писнало от това. Преминал съм през долината на сянката [15] „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото.” (Псалтир, 22:4). и вече излизам отново на слънце, пак в щастливата страна на смеха и любовта. Имам Катрин Кайла и сега намерих…

Спря го вдигната й ръка.