Уилбур Смит - Порочен кръг

Джони скочи от масата за маджонг и застана до Карл пред телевизора. Двамата започнаха да превключват от канал на канал, за да разберат, че макар историята да се разпространяваше из цяла Америка, неоспоримите факти бяха малко и телевизионните станции разчитаха основно на архивни кадри.

— Има само едно, което е сигурно — каза Карл накрая и изключи телевизора. — И само едно от значение.

— И какво е то, белокожко?

— Кучката е мъртва.

— Разполагат с главата й, за да го докажат — изсмя се Джони и прегърна с масивната си ръка Карл през раменете. — Поздравления, Карл, момчето ми. Остана да се отървем от още само една кучка и цялата салата ще бъде за теб.

— Говориш за Хейзъл Банок — съгласи се Карл. — Струва ми се, че е време пак да се обадиш на твоя приятел Алеутеца.

— Питам се какво ли е да изчукаш милиардерка — замисли се сериозно Джони.

Хектор дочете последната страница на „Отровното семе“ на екрана на компютъра си. Облегна се назад на стола и разтърси глава, за да я прочисти. Не можеше да повярва, че се е върнал от неописуемата обстановка в замъка Казунду в цивилизования и си подреден кабинет в „Кръстопътя“.

Погледна часовника си с недоверие. После провери часа на екрана.

Мили боже! Къде изчезна денят? Минаваше четири следобед. Посегна към телефона и набра номера й. Отговори му на втория сигнал.

— Значи си спомни най-сетне за моето съществуване. Колко хубаво от твоя страна, Хектор Крос — каза тя. — Седях на ръба на стола в очакване да ми се обадиш.

— Извини ме, Джо. Много съм лош.

— Предполагам, че ти най-добре знаеш… — Но в гласа й се долавяше сдържан смях. — Случи ли се нещо интересно, откакто се разделихме?

— Прочетох една книга.

— Да не е първата ти?

— Кой е лошият сега? Примирие?

— Добре — съгласи се тя. — Как беше книгата?

— Изумителна. Абсолютно приковаваща. Трябва да те видя незабавно, ако не може дори и по-скоро, за да я обсъдим. Къде си, Джо?

— Седя си самотна и забравена във фоайето на „Дорчестър“. Деловият ми обяд приключи по-рано от очакваното.

— Защо, за бога, не вземеш едно такси и не дойдеш при мен?

— Защото не знам адреса. Честно казано, мислех си за други неща вчера, когато ме откара до там.

— Не мърдай от мястото си. Идвам да те взема. Ще бъда при теб след десет минути.

Тя слезе с лека походка по стълбите на входа, когато той спря бентлито. Беше в тъмен делови костюм и късо палто от норка. Той скочи, за да й отвори вратата, но тя се приближи до него и му предложи бузата си за целувка. Кожата й беше копринено мека и топла, и едва сега можа да разпознае парфюма й — беше „Шанел 22“. Сякаш Коко го бе създала специално за нея. Тя седна на предната седалка на бентлито и полата й се набра над коленете. Когато видя къде е насочен погледът му, я приглади надолу. Изражението й бе непроницаемо.

Той седна зад волана, включи се в движението по Парк Лейн и я погледна:

— Ако ти бях казал, че си ми липсвала, щеше да бъде лъжа, защото ти беше с мен от рано сутринта.

— Приемам това като признание, че съм привлякла вниманието ти, нали?

— Господи, Джо, ти си описала… страхотни неща. Голяма част от тях не са за хора със слаби нерви.

— По тази причина не можех да ти разкажа всичко. Едно е да напишеш думите, но съвсем друго да ги изречеш в нечие лице.

— Както и да е… имам някои въпроси — призна Хектор и тя се обърна на седалката към него.

— Щях да се притесня, ако нямаше.

— Казах няколко, но всъщност са много.

— Е, не планирам да ходя някъде скоро. Твоя съм, докато имаш нужда от мен.

— Може да се окаже по-дълго, отколкото предполагаш.

Погледът й омекна и тя се усмихна:

— Трябва ли да търсиш скрит смисъл във всичко, което кажа? Задайте си въпросите, господине, и се опитайте да бъдете сериозен.

— Първи въпрос… Истина ли е всичко, което си написала?

— Да, абсолютната истина.

— Но откъде си взела всички тези подробности?

— Както Хенри Банок, така и дъщеря му Бриони стриктно са си водели дневник. Предполагам, че Бриони е прихванала този навик от баща си. Имах достъп до всичките им дневници, а те съдържат подробно описание на живота им. Така че знам всичко и съм го написала, за да го научиш и ти.

— Но… как се сдоби със самите дневници?

— След смъртта на Бриони и Хенри жена му, Хейзъл, преровила щателно всичките им лични вещи. Подбрала всичко ценно и важно, в това число дневниците, и помолила Рони Бънтър да ги запечата в архива на „Бънтър & Теобалд“. Рони и аз ги разпечатахме. Когато ги четох, имах чувството, че говоря направо с поминалите се. За мен това изживяване беше повече от трогателно. — Хектор удивено поклати глава, но Джо продължи: — Разбира се, това не бе единственият ми източник на информация. Разполагах и с архива на тръста, а това означава всички писма и имейли на Хенри, включително кореспонденцията с всички бенефициенти.