Уилбур Смит - Порочен кръг

Най-важното бе подземният тунел, по който се стигаше до пода на рова през затваряната със здрава желязна решетка вратичка. На каменна плоча над решетката бе издълбано предупреждението:

„О, вий, прекрачващи тоз праг, надежда всяка тука оставете“.

Когато Джони го прочете за първи път, той се учуди:

— Кои, по дяволите, са тези Вий?

— „Вий“ е абсолютно всеки, който мине през вратичката — търпеливо обясни Карл.

— Ти ли измисли тази дивотия?

— Що за тъп въпрос, чернилко? Естествено, че аз — увери го Карл.

Джони възхитено поклати глава:

— Доста си умен за белокож, знаеш ли това, Карл, момчето ми?

До тях, макар да се намираха толкова високо, достигна звукът на барабаните и дюдюкането, които идеха от околностите на пристанището.

— Най-добре да слезем и да видим, какво, по дяволите, става там! — предложи Джони.

Качиха се на чисто новия рейнджроувър, неотдавна внесен от Карл като подарък за рождения ден на Джони. Джони седна зад волана и колата се понесе надолу по склона към пристанището, където паркира на пристана. Тълпата вече бе изтласкана назад от кралските телохранители, за да им бъде направен път.

Карл и Джони застанаха на ръба на каменния пристан и заслониха очи, за да видят какво става невътре в езерото. Цяла флотилия от издълбани канута приближаваше към тях от север. Разстоянието не позволяваше да се преброят, но Карл прецени, че има над двайсет по-малки съда, които бяха заобиколили и ескортираха две много по-големи бойни канута.

Барабанистите седяха по средата в по-малките съдове. Те налагаха триумфален и първичен ритъм. Гребците — високи стройни мъже, чиито голи тела блестяха под слънцето като току-що изкъпан антрацит. — стояха прави на кърмата и носа, а дългите им гребла се спускаха и вдигаха в ритъма на барабаните. Те напевно припяваха.

Двете големи бойни канута в средата на формацията бяха натоварени до отказ — всяко от тях газеше с борд само на сантиметри от повърхността на водата. От всяка страна имаше колона от по десетина или дори повече гребци. Когато наближиха пристанището, те завиха и се насочиха към брега. Тълпата хукна от пристана към мястото, където канутата щяха да акостират, за да ги посрещне. Джони и Карл ги последваха, а Сам и телохранителите тичаха покрай тях и ги пазеха, налагайки глави и рамене с тежките бамбукови тояги, които винаги носеха, за да разчистват пътя.

Пристигнаха точно когато най-голямото бойно кану заби нос в пясъка. Зрителите наскачаха до кръста във водата, за да помогнат канутата да бъдат изтеглени максимално навътре в сушата. След това се стълпиха наоколо и започнаха да се смеят и взаимно да си сочат товара. Телохранителите ги разбутаха, за да позволят на Карл и Джони да пристъпят напред и да разгледат големите животни, които лежаха на дъното на канутата. Челюстите им бяха стегнати с въжета от сплетена папирусова тръстика, а върху главите им бяха нахлузени стари чували от царевично брашно, за да бъдат животните по-спокойни.

Джони измери с крачки дължината на по-големия крокодил и впечатлен подсвирна:

— Този тук е пет крачки дълъг, което го прави малко под пет метра. Как, по дяволите, са ги заловили?

— Построили са дълъг капан от пръти и са сложили в него коза за примамка — обясни Сам Енгвеняма. — В мига, в който му покрият очите, крокодилът заспива.

Беше нужна група по двайсет души, за да изнесат дремещия крокодил по товарната рампа на една от руските амфибии, и едва тогава беше възможно да го откарат с товарна кола до крокодилската арена. Друга група от петдесетина души го спусна с въжета до дъното на рова.

Вторият крокодил беше дълъг някъде около три и половина метра. Решиха, че е женска, макар отсъствието на външни полови органи да не позволяваше това да се определи със сигурност. Сложиха ги един до друг на пясъка за припичане край басейна, докато Карл и Джони викаха с пълно гърло указания, надвесени до кръста над перилата по перваза.

— Освободете сега очите им! — разпореди се Джони на суахили. Двама от най-смелите се подчиниха, а останалите се разбягаха и се натъпкаха в изходния тунел, бързайки да се озоват в безопасност.

Двете земноводни бавно се върнаха в съзнание. След това тръгнаха, клатейки се, на късите си крака към зеленясалия от водорасли басейн и се потопиха в топлата вода така, че на повърхността останаха да се виждат само очите и ноздрите им.

Джони извика на Сам да плати на ловците на крокодили за улова. Сам извади няколко дебели пачки танзанийски шилинги и без да брои, ги набута в ръцете на водача, който бе ръководил цялата операция по залавянето. Сумата бе предостатъчна за купуването на голямо стадо добитък. Водачът тръгна надолу по склона, следван от превъзбудените ловци, които не спираха да пеят и дюдюкат.