Майкл Крайтон - Дрога

— Инвестициите ви са в безопасност, господин Лафора.

Тони Лафора се намръщи за миг, после се засмя.

— Наистина ли?

— Ами — отвърна Кларк — не знаем какво е взела, за да загуби съзнание. Може би ще ни помогнете да разберем. Знаете ли дали е употребявала някаква дрога?

— Шарън?! — Засмя се. — Докторе, каква ли не! Наред.

— Какво означава това?

— Ами, тя е момиче от Ел Ей. От доста време е в града. Това е град на дрогата, на всякаква дрога.

— Вземала ли е някакви необикновени лекарства, може би експериментални?

Лафора поклати глава.

— Не, нищо такова. Освен това не искам да прибягвам до лекарства във връзка с нея. Няма да се получи.

— Няма да се получи? Как така?

— Просто така. Не минава.

— Не разбирам — въздъхна Кларк.

— Искам да кажа, Шарън е голяма звезда, а когато голяма звезда се разболее, на пресата трябва да се даде някакво обяснение. Чудати субстанции не вършат работа. Хората от пущинака няма да се вържат. Какво ще кажеш за фенобарбитал? Нещо простичко?

— Нейният случай не прилича на интоксикация с барбитурати.

— Но не можеш да си сигурен, нали?

— Да, не можем да сме категорични, но…

— Добре, докторе. Виж, сега е четвъртък следобед. Трябва ни нещо за петъчните вестници, нали така? Остави ме аз да реша въпроса.

Кларк не каза нищо. Лафора сграбчи ръката му и я раздруса.

— Знаех си, че мога да разчитам на тебе, докторе!

Тупна Кларк по рамото и изчезна.

След час, когато Кларк отиде да каже на репортерите, че в състоянието на Шарън няма промяна, завари Тони Лафора да им говори за депресията на звездата поради тайна и много нещастна любов и как вероятно е погълнала фенобарбитал.

В шест сутринта му се обади дежурната сестра и му каза, че Шарън Уайлдър е будна.

Завари я седнала на леглото, притиснала чаршафа към гърдите си — изглеждаше уязвима, объркана и хубава.

— Казаха ми, че си ми спасил живота — проговори тя. Гласът й беше пресипнал.

— Не точно — отвърна той.

— Искам да знаеш, че съм ти благодарна.

— Няма защо — отговори той. Беше поразен от красотата й. Тя го гледаше с ококорени очи. После каза:

— Много си сладък.

Кларк се ухили.

— И ти.

— Да, ама не мен ми плащат за това. Мога ли да се облека?

— Мисля, че да. Как се чувстваш?

— Чудесно. — Показа му ослепителната си усмивка.

Той намери дрехите й и изчака вън, докато се облече. Когато се върна, Шарън Уайлдър обуваше обувките си, на високи токчета. Кларк отиде до леглото и потърси с очи синьото петно.

Нямаше го.

— Кажете ми, госпожице Уайлдър…

— Наричай ме Шарън.

— Добре, Шарън. Какво си спомняш за снощи?

— Ами, облякох се рано, защото имах нова рокля и се опасявах, че може да има недостатъци. Взех душ и се облякох рано, направих си лицето и седнах на леглото да се отпусна, преди да дойде Джордж.

— Джордж?

— Джордж Вашингтон. Той е прекрасен биофизик, много е мил. Не го познавам много добре де, тъкмо се запознахме.

— А-ха.

— И го чаках да дойде.

— И?

— И помня само това.

— Нищо друго?

Тя поклати глава.

— Взе ли нещо?

— Душ.

— Имах предвид лекарства.

— Не. Защо?

— Не можем да разберем защо си изпаднала в кома.

Шарън се засмя.

— И аз не мога, но това няма значение, нали? — Целуна го по бузата. — Колко мило, че се интересуваш. Между другото, има ли тук някъде телефон?

— В коридора.

— Чудесно.

Шарън излезе в коридора. Кларк я проследи с поглед — нямаше как да не огледа тялото й. Чу я да пуска монета в апарата и се замисли над думите й. Бръкна в джоба си и извади списъка с лекарите и телефонните им номера, който му бе дал Хари. „Странно е да твърди, че не познава Джордж Вашингтон добре“, помисли си. Защото в чантата й бе видял сметка за телефон, отпреди три месеца. И в нея бяха отбелязани многобройни междуградски разговори с номер в Санта Моника.

Номерът в офиса на Джордж К. Вашингтон.

Странно.

Заслуша се в разговора й по телефона.

— Харви? Слушай, беше фантастично! Просто фантастично! Разтърси мозъка ми. Уау! Да… Ще ти се обадя по-късно. Не, никакви проблеми. Мисля, че действа. Чудесно. Да. Чао…

Затвори.

Кларк излезе, за да подпише документите за изписването. След кратката формалност тя му подаде ръка и каза:

— Защо не ме изпратиш до таксито?

— Добре.

По пътя Шарън заговори:

— Наистина си сладък. Гледах как подписваш формулярите. Кога ще се отбиеш на питие?

— Доста зает съм, госпожице Уайлдър.

— Казах ти, наричай ме Шарън. — Усмихна му се. — Дори и заетите доктори имат свободни дни.