Майкл Крайтон - Дрога

— Чантата й?

— Да.

— Тук е, нося я. Защо?

— С ваше разрешение, бих искал да я разгледам. Може да открием нещо, което да ни подскаже какво е изпила, за да изпадне в кома.

Госпожица Финч се поколеба.

— Ами… не знам…

— Може да се окаже много важно.

— Е, добре тогава.

Отидоха в залата за съвещания и изсипаха съдържанието на чантата. Имаше велурено портмоне със сто долара, шофьорска книжка, две кредитни карти за купуване на бензин, три снимки на самата Уайлдър. Два вида сенки за очи, два вида червило, две очни линии, пудра и аспирин. Имаше и бележник с телефони, който Кларк сложи настрана. След това намери кутийка противозачатъчни и десетина презерватива.

Госпожица Финч изпъшка.

— Надявам се, докторе, това да си остане между нас.

— Разбира се — увери я Кларк. Мислено се учуди защо на едно момиче могат да му трябват и противозачатъчни, и презервативи.

След това изрови три анулирани чека, картичка с резервация за козметичен салон отпреди половин година, стара сметка за телефон и куп стари билети за театри и кина.

— Много обича да ходи на кино — обясни госпожица Финч. — Гледа всичките филми, дори и тези, в които не участва.

Кларк кимна и продължи да рови. Откри предмет, който можеше да е от значение — малък прозрачен пластмасов цилиндър с гъвкава пластмасова капачка. По всичко приличаше на флакон за лекарства, които се отпускат по лекарско предписание, с изключение на размера, защото едва ли би могъл да побере повече от една капсула. Завъртя го в ръката си, за да го огледа.

— Какво е това?

— Не съм го виждала.

— Сигурна ли сте?

— О, да. Сигурна съм.

Кларк се намръщи.

— Явно е някакъв флакон за…

Свали капачката и помириса. Нямаше никаква миризма.

Чантата беше празна. Кларк я обърна надолу и я тръсна, за да е сигурен. Изпадна нещо с металическо тракане, удари се в масата и отскочи на пода. Той се наведе, за да го вдигне.

Беше малък камертон.

— А това?

— Не знам — отговори госпожица Финч. — Знам обаче, че й го даде един от приятелите й. Тя познава разни учени и умни глави, така да се каже, и те редовно й подаряват разни неща. Един й подари телескоп, за да може да гледа планетите. Тя винаги се е интересувала от астрология.

Кларк огледа камертона, повърхностите му. Нямаше знак на производител. Никога не беше виждал такъв. Удари камертона в ръба на масата, вслуша се във високия тон. После сви рамене и го пусна в чантата. Върна и другите неща, с изключение на бележника с телефони.

— Бих искал да го прегледам.

— Не мисля, че е редно — възрази госпожица Финч, взе бележника от ръката му и го пусна в чантата.

Хари, стажантът, надникна в заседателната зала.

— Обадих се на всички. Интернистът каза, че не я е виждал от година и не й е предписвал нищо. Психиатърът е чудак. Твърди, че никога не предписва лекарства. Дерматологът е в Европа. Проверих и въпросния доктор Джордж К. Вашингтон.

— И какво?

— Не е записан като доктор по медицина. Има човек на име Дж. К. Вашингтон в указателя, но не е лекар.

— Винаги го е наричала „докторе“ — обади се госпожица Финч.

— Струва ми се малко странно — каза Хари.

— Кое?

— Ами има офис телефон и домашен телефон. Ето. — И подаде на Кларк списък с имена и телефонни номера.

— Може да не е доктор по медицина — отбеляза Кларк. После се вгледа в номерата по-внимателно и се намръщи.

— Нещо не е наред ли? — попита госпожица Финч.

— Не — отговори Кларк. — Няма нищо особено.

Отиде да провери Шарън Уайлдър, но състоянието й си оставаше същото — стабилно, видимо заспала, сякаш всеки момент може да се събуди.

Когато излезе от болничната стая, срещна нисък набит мъж с черен костюм от сурова коприна.

— Как е тя, докторе?

— Изглежда добре.

Мъжът подаде ръка.

— Ти си Кларк, нали? Аз съм Тони Лафора, агентът на Шарън.

Ръкуваха се. Ръкостискането на Лафора беше сърдечно.

— Добре ли я прегледа, докторе?

— Да, добре.

— Чудесно. В такъв случай трябва да поговорим.

— И на мен ми, се ще да поговорим.

В единия край на спешното отделение имаше машина за кафе. Отидоха там, взеха по чаша и след това влязоха в заседателната зала. Щом останаха сами, Лафора извади плоска и наля в кафето си глътка алкохол. Вдигна чашата си в мълчалива наздравица, изпи я на един дъх и потрепери.

— Добре, докторе. Говори с мен направо. Ще се оправи ли?

— Мисля, че да.

— Виж сега… аз съм силен човек. Корав. Ако тя…

Кларк го прекъсна: