Майкл Крайтон - Дрога

— Да — съгласи се Кларк.

— И това произведение се продава — добави O’Хара. — Двеста долара. За нощ. Хайде, ела. Ще ти покажа някои от другите си работи.

Поведе го към ъгъла на салона. Спряха пред квадратно блокче дърво, в което беше забито обло парче с дължина около метър и заострен връх. На парчето имаше табела с надпис „ВРАЖДЕБНОСТ“.

O’Xapa се усмихна гордо.

— Харесва ли ти?

— Забележително — отговори Кларк и отпи глътка скоч.

— Гордея се с това. Дойде ми като експлозия, мълния на въображението. Спях, когато се случи. Скочих и го направих.

— Много интересно.

— Нарича се „Враждебност от твоя страна“. Така е, защото това трябва да представлява фалос. Разбра ли го? Някои хора не го схващат веднага.

Кларк се усмихна.

— И аз мисля, че е доста смешно — каза O’Xapa и се засмя.

Кларк също се засмя.

— Обичам хората с чувство за хумор — добави O’Xapa. — Хайде, продължаваме.

В друга част на салона спряха пред малка дървена скулптура на бобър. Беше изработена много старателно и акуратно.

— Харесва ли ти?

— Много е добра.

— Наричам я „Върховният бобър“.

O’Хара се плесна по коляното, изрева и разля питието си.

Кларк старателно се засмя.

— Сега виждаш как мисля — каза O’Xapa. — Какво от това? Обичам работата си. Да продължаваме.

След малко застанаха пред изображение на хамбургер, нарисувано прецизно, до последния детайл.

От хлебчето се стичаше кетчуп. O’Xapa застана пред картината, критично загледан в нея.

— Така — каза след малко. — Това е голяма творба. Голяма.

— Виждам.

— Може би ще ми помогнеш за нея.

— Стига да мога.

— Завърших я преди година, но не успях да реша как да я нарека. Няма ли име, няма пари. Кой ще купи хамбургер без име?

— М-м-м-м.

— Първата ми мисъл беше „Изяж ме“, но това ми се стори прекалено очевидно, не смяташ ли?

— Да. Очевидно.

— След това си мислех за „Мръвка в кифлата ти“, но ми се стори прекалено цинично.

— Да. Цинично — кимна Кларк.

— Даваш си сметка, разбира се, че моята тема, трудът на живота ми е мръсотията. Бъдещето на попарта са мръсотията и порнографията. Опитвам се в творбите си да осмивам порнографията. Виждаш го, нали?

— Да.

— Значи, ако името не е добро, няма да мине. Виж сега, ще ти кажа нещо. Първото ми важно произведение, това, което ме изтика в голямото изкуство, беше нещо, което продадох на един продуцент. Най-обикновен домашен вентилатор, изпръскан с шокиращ розов цвят. И как го нарекох?

Кларк поклати глава, защото се побоя дори да опита да познае.

— „Духач“ — заяви O’Хара триумфално. — Така го нарекох и се продаваше за хиляда долара. Получих много поръчки за него. Голям успех. И виж ме сега. — Посочи с жест вътрешността на яхтата. — Имам пари, жени, слава и богатство.

— Виждам.

O’Хара впери в Кларк нетрепващ поглед.

— Да, но ще ти кажа нещо, като мъж на мъж. Не съм щастлив.

— Не си?

— Сериозно. Бях по-щастлив, когато работех като монтьор в сервиза и мечтаех да успея. Сега успехът ми се струва кух.

— Съжалявам — отвърна Кларк.

— Това е цената на творчеството — каза O’Xapa и му обърна гръб.

— Брилянтно, абсолютно брилянтно — каза мъжът. — Нищо че го казвам аз. Знаеш ли какво стана?

— Не — отговори Кларк. Беше се запознал с този човек преди малко. Представи му се като Джони Кейн. Беше много пиян.

— Ами, беше красив пролетен ден и си седях в офиса, мислех за клиента. Трябваше ни свеж подход, но бяхме ограничени. Имам предвид, че има неща, които не можеш да казваш, а хората са чувствителни. Не можеш да сложиш в устата на някого „Хемороидите ми бяха смърт за мен, докато не открих X“ или „О, какви проблеми имах със спазмите и пърденето, докато не попаднах на Y“. Сега говоря за системи.

— Разбирам. — Кларк кимна.

— Значи, мислех си, как се казва? Как можеш да го кажеш? И тогава си дадох сметка, че това е дълбоко вътрешно страдание, нищо друго, а дълбоко вътрешно страдание в долната част на тялото при дълбока вътрешна болка и дискомфорт в долната част на тялото вземете това, което лекарите препоръчват за…

— Здравей, скъпи — прошепна глас в ухото му и Кларк се обърна — Шарън беше с дантелена рокля, облечена върху прилепнало по тялото трико, и се усмихваше спокойно. Гледаше го в очите. — Чувала съм, че от мостика се разкрива чудна гледка — добави тя.

— Наистина ли?

— Не бива да я пропускаш — каза тя.

Улови го за ръката и го поведе през тълпата, после нагоре по тясна стълба. Тя водеше. Той я следваше.