Майкл Крайтон - Дрога

— По повод Шарън Уайлдър…

— Да, Шарън. Забележителна млада жена. Ще стигне далеч според мен. Много далеч, в този град. Когато дойде при мен, разбира се, беше много разстроена.

— В какъв смисъл?

— Ами, тъкмо започваше нейната… хм… кампания, целяща да се появи на кориците на всичко, което се публикува в западния свят. Тя е чувствително момиче и страдаше от повтаряща се делюзия.

— O!?

— Да. Беше убедена, че е само пионка, инструмент, който се манипулира от някаква сенчеста организация.

Кларк си спомни Тони Лафора.

— Но нейният агент е…

— Не агентът й — каза Шайн. — Нямаше нищо общо с нейния агент. Измъчваха я мисли за някаква гигантска научна корпорация, която контролира живота и кариерата й. Сънуваше я.

— Много странно.

— Не съвсем. Подобни делюзии се срещат често сред младите момичета в този град. Предполагам, това се дължи на факта, че не е съвсем делюзия — за много от тях всичко това е реалност. Студиата ги манипулират, унижават и експлоатират, използват ги. После, когато се появят признаците на похабяването, просто ги изхвърлят.

— Що за корпорация беше тази, която тревожеше Шарън?

— Самата тя не беше в състояние да я определи. В това беше проблемът. Не можеше да получи ясна представа сама за себе си. Беше някакъв обтекаем американски страх, страхът от големите корпорации…

— … които летят в небето.

Шайн се засмя.

— Възможно е. Както и да е. Излекувах я с обичайния си метод, хипнозата. Методите ми са необичайни, но вършат работа. Въведох я в дълбок транс, след това направих някои контравнушения на въздействащи върху егото принципи. След три сеанса беше убедена, че съдбата й е в собствените й ръце, че е свободна. Това не е точно така, разбира се, но с такава делюзия се живее по-лесно.

— Разбирам. — Кларк кимна.

В този момент до басейна се появи поразително красиво русо момиче. Едва ли беше на повече от осемнайсет или деветнайсет и беше по много оскъдни червени бикини.

— Дъщеря?

— Жена ми — отговори Шайн и въздъхна доволно.

Момичето им кимна, скочи в басейна и заплува напред-назад с леки плавни движения. Гледаха я известно време, после Кларк попита:

— Предписвахте ли някакви лекарства на Шарън?

— Не. Не използвам лекарства. Те са загуба на време. Психоактивните медикаменти разчитат до голяма степен на внушението. Всички клинични изследвания го доказват, вън от всяко съмнение. Предпочитам да прилагам внушенията директно и да пропускам химикалите.

— Знаете ли дали е вземала субстанции от други източници?

— Да. Определено. Сексуалните й разочарования я караха да търси удовлетворение в други области. В един момент сериозно се опасявах, че може да се пристрасти към наркотиците, но за щастие това не се случи.

— Тя говореше ли за медикаменти?

— Само в началото. Привличаха я — бяха част от делюзията за манипулация и фалшиви самоличности, доставяни от някакъв външен източник. През един период вярваше, че медикаментите могат наистина да я променят, да я превърнат в нещо друго, в нещо различно. Успях да променя това отношение.

— Какво е мнението ви за сегашното й състояние?

— На Шарън ли? Чудесно е. Тя е един от най-успешните ми случаи.

Кларк кимна учтиво. Явно тук нямаше да стигне до нищо.

Стана, благодари на доктор Шайн и миг преди да си тръгне една мисъл мина през ума му.

— Между другото, лекували ли сте някога някой от ангелите?

— Ангели?

— Ангелите на ада.

— Странно, че питате, докторе. В момента имам такъв пациент.

— Кой е той?

— Казва се Артър Луис. Баща му е телевизионен продуцент и разполага с много пари. Това се отразява зле на момчето. Мога да кажа, че е жертва на заможността. Защо питате?

— Просто ми хрумна — отвърна Кларк.

След десет минути си бе тръгнал, а госпожа Шайн излезе от басейна, избърса се и попита мъжа си:

— Кой беше този?

— Лекар. Лекувал е някои от изпадналите в кома и се опасявам, че е озадачен. Не го каза направо, но си личи.

— И какво ще направиш?

— Нищо. Абсолютно нищо — отговори доктор Шайн с усмивка.

— Искаш да кажеш, че той е…

— Точно така. Той е.

— Горкият. Стори ми се сладък.

— Не се тревожи — каза доктор Шайн. — Ще се погрижат за него.

Когато се прибра, Кларк завари Питър Мос да го чака във фоайето на входа. Мос беше от „Уилсън, Спек и Лийб“ — фармацевтична компания. Както обикновено носеше голяма чанта, натъпкана с мостри.