Майкл Крайтон - Дрога

Шарън направи физиономия.

— Не ми харесва. Много е прашно. Трябва да почиваш, където отивам аз.

— Къде?

— В Сан Кристобал. Нов курорт на Карибите. Това обясняваше защо никога не бе чувал за него. Съвсем импулсивно Кларк попита:

— Защо не заминем заедно?

Шарън поклати глава.

— Не мога.

— Защо?

Тя се усмихна някак особено.

— Имам ангажимент. Може би следващата отпуска?

— Добре — отвърна той. — Може би следващата.

Взе такси до кея в Лонг Бийч, качи се в колата си и се замисли за станалото. Изведнъж се почувства много особено. Току-що бе прекарал нощта с Шарън Уайлдър — мечта за всеки мъж, — а не можеше да си спомни нищо. Беше спал в леглото й и бе ползвал банята й, беше закусвал в кухнята й и бог знае още какво.

И не помнеше нищо от всичко това.

Днес беше почивният му ден и идеята му беше да отиде в туристическата агенция и да уточни подробностите около пътуването си. Но беше озадачен, чувстваше се изваден от равновесие. Бръкна в джоба си и извади списъка с лекарите на Шарън Уайлдър.

Интернист, дерматолог, психиатър и тайнственият д-р Джордж К. Вашингтон.

Реши, без да има особена причина, да посети психиатъра.

Д-р Ейбрахам Шайн като че ли притежаваше две къщи. Едната се намираше близо до пътя и беше модерна и правоъгълна.

На вратата имаше табела с надпис „Кабинет“. По-назад по чакълена алея се стигаше до голяма къща, измазана с розова мазилка, усамотена сред добре поддържани храсти и цветя. Кларк паркира и влезе в кабинета.

Попадна в малка, но луксозна приемна. Две неща привлякоха вниманието му. Видя модерна скулптура — пресичащи се лъскави никелирани сфери. Видя и рецепционистка с големи очи и сфери, които не се пресичаха.

— Добър ден. Какво ще обичате?

— Аз съм… хм… доктор Кларк, Роджър Кларк…

— Имате ли записан час?

— Не, но…

— Съжалявам, но за да видите доктора трябва да си запишете час предварително.

— Всъщност исках да го видя само за няколко минути…

Рецепционистката поклати глава. Разклатиха се и други неща.

— Съжалявам. Доктор Шайн много държи на това. За да се срещнете с него, трябва да имате предварителна уговорка. В края на краищата — добави тя доверително, — ако хората започнат да идват безразборно, докъде ще стигнем?

И докато Кларк мислеше над думите й, добави:

— Не мога да преброя колко много хора — болни, объркани хора като вас — идват с молба да видят доктора само за няколко минути. А той си има график. Помислете за цялото страдание и нещастие, за тъжните заблудени души, които лекуваме тук.

— В Бевърли Хилс?

— Богатите хора — каза момичето строго — не са непременно щастливи.

Някак си, заради начина, по който го каза, Кларк имаше усещането, че цитира някого. Имаше известна представа кой може да е.

— Вижте, госпожице…

— Конър. Джанис Конър.

— Вижте, госпожице Конър, не търся медицински съвет за себе си.

— А за роднина? За жена ви?

— Не, не съм женен.

— Разбирам — каза тя. И започна да му се усмихва.

— Всъщност, госпожице Конър, въпросът е професионален и засяга наш общ пациент, мой и на доктор Шайн.

— Ами…

— И, госпожице Конър, знам, че може да прозвучи нахално, но…

— Да?

— Свободна ли сте за вечеря?

— Да — отговори тя.

— В осем?

— Да — повтори тя.

— А за срещата ми с доктор Шайн…

— Има свободен половин час — каза тя. — В десет и половина.

Кабинетът беше голям и обзаведен крещящо, като публичен дом. Кларк влезе и доктор Шайн се надигна от бюрото си.

— Доктор Кларк, нали? — попита Шайн.

— Да. — Кларк го погледна. Изглеждаше стряскащо стар. Лицето му беше ужасно сбръчкано, косата му беше бяла и рядка, тялото му беше подпухнало.

— Аз съм от Мемориална болница „Лос Анджелис“.

— А, да. Един от вашите хора ми се обади по повод Шарън Уайлдър.

— Точно така.

— Е, имам свободен половин час. Ако нямате нищо против да седнем до басейна, ще поговорим там.

— Разбира се.

Минаха през задната врата и прекосиха моравата към другата къща. Шайн го преведе покрай нея, отзад, където имаше голям плувен басейн. Психиатърът се отпусна на един шезлонг, посочи съседния на Кларк и каза:

— Навремето използвах тези половинчасови паузи, за да плувам. Бясно — по седем километра на ден. Сега не мога да стигна от единия край на басейна до другия. — Въздъхна. — На седемдесет и две съм и чувствам на гърба си всяка минута от тях.

Шайн поклати глава и се загледа във водата. Последва кратка пауза. Кларк изчака малко, после заговори: