Майкл Крайтон: Дрога

Беше направила само един филм, секси история за грабеж, ситуирана на Ривиерата, със заглавие „Бързи пари“. Ролята й там я направи известна буквално за дни. Шарън Уайлдър беше на двайсет и една, метър и седемдесет, с черна коса, черни очи, пълни устни, беше сочна — и истинска.

Един циничен репортер писа за нейните „напъпили млади таланти“, но пресата като цяло беше добронамерена, а студиите, режисьорите и фотографите изпадаха в истински екстаз. В месеците след премиерата на филма Шарън Уайлдър получи невероятно медийно внимание. Появи се два пъти на корицата на „Лайф“, веднъж — на „Лук“, веднъж — на „Нюзуик“, три пъти — на „Космполитън“. В „Харпърс“ се появи статия за нея и процеса на създаване на имидж, прилаган в Холивуд. Стана модел на Пучи за „Вог“.

През седмицата, в която се появи на корицата на „Тайм“, беше откарана по спешност в Мемориална болница „Лос Анджелис“. Беше девет вечерта, а тя беше в кома.

Дежурен лекар беше Роджър Кларк.

Кларк едва ли би могъл да се стъписа повече. В момента отпиваше кафе и обсъждаше случай на варицела с един от специализантите. При тях дойде сестра и каза:

— Доктор Кларк, елате бързо.

— Какво има?

— Репортерите.

— Какви репортери?

— Напълниха фоайето. Искат да знаят какво е станало с Шарън Уайлдър.

— Шарън Уайлдър? Какво е станало с нея? Не знам нищо.

Миг след това линейка с виеща сирена спря пред спешното отделение и санитарите вкараха носилката вътре. Кларк огледа набързо пациентката и каза на специализанта да се заеме с нея — да следи да не се запуши тръбата за подаване на кислород и да следи за симптоми на шок. Вероятно се касаеше за свръхдоза нещо. Остана при пациентката достатъчно, за да се увери, че няма непосредствена опасност, след това излезе, за да говори с репортерите. Бяха десетина и всички говореха трескаво, дърпаха всеки лекар, който се изпречи пред очите им. Кларк плесна с ръце, за да привлече вниманието им. Проблеснаха светкавици. Той обяви, че Шарън Уайлдър е приета току-що и в момента я преглеждат. Че ще ги информират за всичко веднага, а междувременно биха ли били така добри да чакат вън?

Никой не помръдна.

— Стига, докторе! Какво е станало? Свръхдоза ли е?

— Барбитурати? Барбитурати ли е взела?

— ЛСД?

— Вярно ли е, че си е срязала вените?

— Как изглежда? Видяхте ли я? Бледа ли е?

— Свръхдоза? Амфетки?

Кларк поклати глава, заяви, че не е приключил прегледа, и повтори, че ще ги информира за всичко своевременно. Въпросите не престанаха и накрая той обеща предварителен доклад след петнайсет минути. Това като че ли успокои репортерите и те неохотно се изнизаха навън.

Той се върна в спешното отделение.

Три сестри събличаха Шарън Уайлдър, за да я облекат в болнична нощница. Стажантът стоеше до стената, наблюдаваше и леко се потеше.

— Красива е, ей богу!

Кларк се намръщи. Беше истина — изглеждаше спокойна и нежна, сякаш спи. Обичайните предозирани пациенти не изглеждаха така. Човек, в чийто стомах се разтваря флакон фенобарбитал, е отровен — изглежда пребледнял, сив на цвят, болен, с нередовен пулс и мъчително дишане.

Знаеше, още преди да провери пулса и кръвното й налягане, че ще са нормални. Резултатите от всички изследвания всъщност бяха нормални.

Започна да го обзема странно чувство.

А когато видя по чаршафите синьо оцветяване, прекрати прегледа и нареди на стажанта:

— Хари, извикай доктор Джаксън.

— Защо ти е това копеле?

— Извикай го.

Хари го изгледа озадачено и излезе. Върна се след малко с доктор Джаксън.

— Помислих си, че може да се заинтригуваш — каза Кларк на Джаксън.

— Заспала ли изглежда?

— Да, но не е.

— Защо мислиш така?

— Тези от киното… При тях почти винаги е свръхдоза от нещо. — Кларк сви рамене. — Пулс 74, равномерен. Вдишвания 18, равномерни. Кръвното налягане е добро, външни белези няма, няма следи от травми.

— Това не означава нищо — каза Джаксън раздразнено. — Би трябвало да го знаеш. Може да е в начален етап на наркоза и симптомите да се развият през следващите няколко часа.

Кларк му показа синьото петно на чаршафа.

— Идиопатична лекарствена реакция — отсече Джаксън, без да трепне. — На твое място, докторе, щях да престана да превръщам това нещо в мистерия и щях да се заема да лекувам пациентката. Изпомпай стомаха й и прави каквото трябва.

И излезе.

Когато остана сам, Кларк раздвижи главата на момичето напред-назад и извика в ухото й: „Шарън, Шарън…“