Майкл Крайтон - Дрога

В полунощ всичко на етажа като че ли се успокои и Кларк отиде да подремне. Изпъна се на кушетката в кабинета си с дрехите и заспа почти моментално.

В пет сутринта се обади Сандра. Имаше нужда от него на седмия етаж. Не успя да каже повече. Стори му се изплашена, така че той се качи веднага.

Сандра разговаряше с огромен брадат мъж, облечен в черна кожа. Макар че лампите на етажа бяха изгасени, мъжът беше с тъмни очила. На гърба на якето му беше нарисуван голям гол ангел, а на ръката му беше татуирано прободено със стрела сърце. Отдолу, със златни букви, пишеше „путка“.

— Аз съм доктор Кларк — каза Кларк. — Мога ли да помогна с нещо?

Сандра въздъхна облекчено и седна. Ангелът се обърна към Кларк и го измери с поглед. Беше с цяла глава по-висок от него.

— Да, мъжки. Можеш да помогнеш.

— Как?

— Като ме пуснеш да видя Арти, сладура.

— Съжалявам, но не е възможно.

— Хайде стига, не е възможно! Какви са тия лайна? Говориш като доктор.

— Аз съм доктор.

— Значи можеш да ме пуснеш да видя Арти. Тая тука само повтаря, че не можела да ме пусне, защото не била доктор. Значи, хубаво, приемам го, нали? Пързаля ме, обаче от мен да мине. Сега и ти започваш. Какви са тия тъпотии?

— Вижте — каза Кларк. — Пет сутринта е. Свиждането е от…

— Свиждането е за леваците бе, пич.

— Съжалявам. Тук имаме определени правила.

— Да, ама знаеш ли какво ще стане, ако дойда когато има свиждане? Ще видя всичките болни и ще се депресирам, нали? Това е рухване, гадост. А сега е тъмно.

— Наистина е тъмно.

— Да, добре. Значи окей?

— Съжалявам. Приятелят ви е в кома. Не може да го видите.

— Малкия Исус? В кома? Не-е-е! Той не може да направи такова нещо!

— Малкия Исус? — попита Кларк.

— Така му викаме, мъжки. Падаше си по разпятия понеже. Иска да го разпват на всяко друсане. Защо? Защото сега имал прекалено много пари, а преживял нещастно детство.

Кларк не знаеше какво да каже, така че каза:

— По-добре си вървете. Елате следобед.

— Тогава ще съм полетял бе, човек. Политам веднага щом се махна оттук.

Кларк се замисли, после попита:

— Приятелят ви също ли лети?

— Че как иначе. Непрекъснато. Не обича майка си, нали, затова все лети. Видя се и с психиатър, обаче това не може да се мери с едно добро и дълго летене.

— С какво лети?

— С каквото се сетиш. Трева, лепило, ЛСД, когато му скимне, барбитурати непрекъснато, екстази…

— Вземал ли е нещо по-особено?

Ангелът се намръщи.

— В смисъл?

— Нищо — отговори Кларк. — Просто се чудех.

— Не е вземал. Праволинеен си е. Даже и инжекции не си прави. Само през устата. — Ангелът млъкна за момент. — Добре, сега какво? Ще го видя ли?

Кларк поклати глава.

— В кома е.

— Продължаваш да ми пробутваш тази дивотия.

Последва кратка пауза, после ангелът бръкна в джоба си. Кларк чу металическо щрак от отварянето на автоматичен нож. Острието проблесна.

— Не искам да викам полицията — предупреди Кларк.

— А аз не искам да те изкормя. Хайде, води. Искам само да го видя и си тръгвам. Окей?

Острието бе опряно в корема на Кларк и той кимна.

Влязоха в отделението. Ангелът застана откъм краката на Артър Луис и го огледа.

След това бръкна в джоба си, затършува, намръщи се и прошепна:

— Мамка му! Забравих го!

— Какво сте забравили?

— Нищо! Мамка му!

Върнаха се във фоайето.

— Искали сте да му донесете нещо ли? — попита Кларк.

— Не, не. Зарежи.

Ангелът отвори асансьора. Кларк го гледаше.

— Още нещо — каза ангелът. — По-полека с охраната или ще имаме кръв на партера.

— Можете да го видите следобед, ако искате — отговори Кларк. — Свиждането е между два и три и половина.

— Човече, той няма да е тук дотогава.

— Комата му е много дълбока.

— Не разбираш ли? Не е в никаква кома.

Вратата се затвори и асансьорът потегли.

— Проклет да съм — каза Кларк сам на себе си. После се върна да спи.

Визитацията започна в десет. Днес я ръководеше старши лекар доктор Джаксън. Кларк не го харесваше и никога не го бе харесвал. Чувството беше взаимно.

Джаксън беше висок, с къса черна коса и сардонична усмивка. Докато обикаляше с Кларк и другите от пациент на пациент, не преставаше да пуска тъпи шегички. Стигнаха до Артър Луис и Кларк представи случая — падането от мотоциклета, полицията, приемането през спешното отделение…

— Този човек не е в кома — прекъсна го Джаксън. — Той спи.

— Не мисля, доктор Джаксън.

— Искаш да ми кажеш, че кучият син, който лежи тук, е в кома? — удиви се Джаксън.