Майкл Крайтон - Дрога

— За какво?

— За Роджър — отвърна тя. — Тревожа се за него.

— Защо се тревожиш?

— Защото е толкова глупав — отговори тя и млъкна.

Опита се да си каже, че това не означава нищо, че тя чисто и просто фантазира под въздействието на веществото. Беше чувал и други фантазии, от други гости, фантазии, които бяха очевидно невъзможни и неверни. Нямаше причина да мисли, че при Шарън Уайлдър ще е по-различно.

Опита да си го каже, да убеди сам себе си.

Не се получи.

След няколко дни, към края на месеца, който трябваше да прекара в курорта, отиде при Льофевър и подхвърли:

— Скоро заминавам.

— Да — каза Льофевър. — Така е.

— За Лос Анджелис?

Льофевър се засмя.

— Разбира се. Там е домът ти, нали?

Кларк се намръщи.

— Но аз знам много. Знам много за този остров, за „Адванс“. Нали не очакваш да повярвам, че просто ще ме пуснете да…

— Наистина очаквам — каза Льофевър. — Точно това е намерението ни.

— И не се притеснявате, че мога да проговоря?

— Пред кого? — попита Льофевър през смях. — Никой няма да ти повярва, ако кажеш истината. Ще те спукат от подигравки. Не. Нямаме никакви притеснения.

Три дни след това Кларк почна да опакова багажа си за заминаването за Лос Анджелис.

— А сега сериозно — каза Шарън Уайлдър, когато хидропланът се издигна във въздуха. — Това е най-фантастичното място, нали?

— Да, най-фантастичното — отговори Кларк.

— Наслаждавах се на всяка минута там — добави Шарън и се сгуши в рамото му. — Беше просто разкош.

— Аз също.

Шарън се прозя.

— Но ми се спи… след толкова вълнения…

След няколко минути Шарън задряма. Кларк огледа другите пътници и видя, че повечето също спят.

На него не му се спеше никак. Всъщност се чувстваше по-буден, отколкото от дни. Погледна си часовника. След час щяха да са в Насо, час след това — в Маями.

Маями е мястото, реши той. Не Лос Анджелис. Почти сигурно щяха да го очакват в Лос Анджелис, а не в Маями.

Опита да направи план. Нямаше да има много време. Трябваше да стане още на летището. Можеше да се обади на полицията — или да отиде в полицията на летището — или може би в медицинския пункт на летището, защото лекарите биха му повярвали по-лесно — или да позвъни на адвоката си в Лос Анджелис, за да се посъветва с него — или дори да изпрати анонимен сигнал до полицията да разследват Райския остров, защото е измама…

Замисли се за вариантите един по един и опита да вземе решение.

Обаче след два часа, когато кацнаха в Маями, все още не беше решил.

— Хари, идвай вече! Ще изпуснем самолета!… Хари, побързай! Да изпуснем самолета ли искаш? Няма никакво време вече! Хари!

Жената думкаше по стъклената телефонна кабина. Хари, вътре, й обърна гръб. Кларк въздъхна. Чакаше реда си за телефона.

Това продължаваше вече пет минути.

— Хари!

Кларк се огледа. Кабината беше в дълъг коридор, който водеше към изходите за заминаващи пътници. По коридора се движеха хора — към самолетите, от самолетите, семейства, приятели, всякакви…

Наблюдаваше тълпата внимателно и се чудеше защо го прави. Нима очакваше да види някой познат?

— Хари! Сейди ни чака на летището! Ако изпуснем самолета, ще се тревожи. Хари! Искаш ли родната ти сестра да се тревожи? Собствената ти сестра!

Кларк погледна монетите в ръката си. Бяха станали хлъзгави в дланта му. Потеше се прекалено, както изглеждаше. Докато гледаше монетите, отново опита да реши на кого да се обади. Не беше решил на кого точно, но имаше чувството, че някак си, след като влезе в телефонната кабина и затвори вратата, след като вземе слушалката, ще знае какво да направи. Ще му помогне интуицията.

— Хари! Защо ме караш да се тревожа заради някакъв си самолет!? Защо ми причиняваш това…

В този момент Хари свърши разговора си и излезе от кабината. Обърна се към жената.

— Млъкни, скъпа — каза и тръгна по коридора, без да й обръща внимание.

Кларк влезе в кабината и пусна монета. Сърцето му биеше лудо. Чу как монетата издрънчава в апарата.

Замисли се.

Погледна табелката в долната част на телефона. На нея бяха изписани тарифите за разговорите, градски и извънградски, и спешните номера — медицинска помощ, полиция…

Полиция.

Наберете 0.

Набра нула. Телефонистката отговори:

— Да? Какво обичате.

— Свържете ме с полицията — каза той. Прозвуча като шепот. Това не влизаше в намеренията му.