Майкл Крайтон - Дрога

— Пуснете го.

Келнерите пуснаха Кларк. Той престана да се съпротивлява и започна да разтрива ръката си.

— Какво беше това?

— Изненадваш ме, докторе — отвърна Льофевър. — Мислех, че ще се сетиш и сам. Току-що получи доза от друга субстанция. Действието й е противоположно на действието на субстанцията, която даваме тук. Пълна противоположност.

Кларк чакаше, готвеше се за някакво усещане. Не се случи нищо. Чувстваше се леко замаян, но това бе всичко.

— От друга страна, вътрешните центрове в задната част на таламуса — каза Льофевър — могат да предизвикат много особени усещания. При съответната стимулация, разбира се.

Извади камертона. Металът заблестя на светлината.

След това замахна рязко и го удари в масата.

Кларк чу жужене.

Не усети някаква незабавна промяна. Продължаваше да седи в кабинета, вперил поглед в Льофевър; двамата мъже още стояха зад гърба му. Продължаваше да разтрива ръката си — все още го болеше от пневматичната подкожна инжекция.

Постепенно си даде сметка, че в стаята е настъпила неземна тишина, някаква неподвижност, беззвучие. Погледна назад към единия от мъжете и с изненада видя, че говори.

Погледна Льофевър, който отговори нещо на келнера.

Кларк не чуваше нищо. Виждаше устните да се движат, наблюдаваше как Льофевър жестикулира и се усмихва, но не чуваше нищо.

— Това е трик — каза високо. — Само се преструвате, че говорите. Опитвате да ме сплашите.

Льофевър се обърна към него, каза нещо и поклати глава. Кларк опита да разбере какво му говори по движението на устните, но не успя.

— Опитвате да ме сплашите.

Изведнъж осъзна, че не чува и никакви други звуци. Нормалните звуци — стъпките по пода, тиктакането на часовника на бюрото, дишането, движенията, дъжда вън — не чуваше нищо. Не чуваше дори собственото си…

— Сърцето ми — каза и долепи длан до гърдите си. Не почувства нищо. Изплашен, улови китката си, за да напипа пулса.

Нямаше пулс.

— Сърцето ми е спряло.

Бяха го отровили. Почувства как го полазва студ, най-напред по ръцете и краката, после по цялото тяло. Мразовит, сив студ.

— Вие ме убивате.

Стаята продължаваше да е безмълвна, мъжете продължаваха да стоят и да го наблюдават. Той пое дълбоко дъх, но дробовете му не действаха. Въздухът засядаше в гърлото му. Чувстваше се замаян, задъхваше се.

Те го убиваха.

В един момент беше в състояние да седи на стола и да си казва: „Това не се случва, това е само дрога“, а в следващия го връхлетя паника. Скочи и се заклатушка към вратата. Мъжете стояха и го гледаха как се опитва да улови дръжката, как ледените му пръсти се плъзгат по метала, неспособни да стискат, да усещат докосването. Вече трепереше, тялото му се тресеше и беше неспособен да се овладее. Падна на колене, останал без сили, и се опря на вратата. Усети как силни ръце го вдигат и отново го слагат на стола.

Льофевър стоеше зад бюрото. Запали цигара и издиша сив дим към Кларк. Кларк гледаше как димът се носи към него. Да, това беше — отровен газ. Субстанцията беше само за отвличане на вниманието. Всъщност използваха газ.

Помириса въздуха и в първия момент не усети нищо.

После започна да усеща миризма на хубав тютюн, после… на нещо друго.

Кисело, остро, парещо.

Отровен газ.

Льофевър го наблюдаваше и се смееше беззвучно. Докато се смееше, димът излизаше от устата му.

Кларк беше плувнал в студена пот. Продължаваше да трепери и да се тресе. Затвори очи и извърна лице от газа — последен, окончателен опит, опит да избегне, да забави неизбежното.

И тогава се случи нещо ново. Почувства около себе си хладен въздух, свеж и чист. Чу гласове и спря да трепери.

Когато отвори очи, Льофевър му подаде кърпа и каза:

— Не е зле, нали?

Кларк не можеше да говори. Седеше на стола слаб и уморен, едва успяваше да си поеме дъх.

— Разбира се — добави Льофевър, — това беше съвсем малка доза. Петнайсет секунди — оставихме те да преживееш само толкова — при съвсем малка доза. Дори не сънува. И — добави — можеш да си благодарен, че стана така.

Седна зад бюрото.

— Но, доктор Кларк, следващия път няма да използваме малка доза и няма да ограничаваме стреса в рамките на петнайсет секунди. Уверявам те, че преживяванията ще са несравнимо по-неприятни.

Въздъхна.

— Тази субстанция е много интересна, трябва да знаеш. — При експериментите с маймуни и шимпанзета установихме, че животните не оцеляват след продължително подлагане на въздействието и. Всичките се самоубиха по най-странни начини. Една маймунка се удуши с опашката си — много любопитно. Както виждаш, субстанцията е нетърпима. Съществото, което е под въздействието й, е готово на всичко, за да се освободи от него. Мисля, че разбираш.