Майкл Крайтон - Дрога

Помежду си самите келнери разговаряха с тихи недоволни гласове.

— Досада — каза един.

— Дъждът скоро ще спре и ще работим както обикновено, по час на балкона всеки ден.

— Мразя това. Винаги, когато има буря, променяме проклетия график.

Друг се засмя.

— Не можем да пуснем гостите да се приберат у дома без тен, нали?

— О, не. Няма начин.

Минаха няколко минути, преди Кларк да осъзнае какво се случва. След това се измъкна от скривалището си и тръгна към бюрото на рецепцията. Никой не го видя.

Келнерите не внимаваха — и защо да внимават?

Гостите бяха дрогирани до козирката.

Той спря до бюрото и приклекна в сянката. Вляво от него беше терасата, а отвън — басейнът и тенискортовете. Излезе от фоайето в дъждовната тъмнина.

Маратонките му изскърцаха върху дансинга. Той погледна назад и с изненада забеляза, че не е дървен, а от пластмаса. Много реалистична имитация.

Тръгна към градините по мокра тясна пътека, която водеше към…

Спря.

Нямаше плувен басейн. Никакъв. Имаше обаче кула за скокове. Беше я видял още с пристигането си да стърчи над дърветата. Но се оказа, че е забита в бетон и е заобиколена от пръст.

Никакъв басейн.

Намръщи се. Спомняше си го твърде ясно — прекрасен искрящ басейн с олимпийски размери, с кула за скачане в единия край и бар в другия, където можеш да стоиш до кръста във водата и да пиеш пуншове от манго, докато ти се доспи. После можеше да се изтегнеш на някой от шезлонгите, подредени по бетонната площадка около басейна.

Какво ставаше тук, по дяволите?

Мина през калта и стигна под кулата — беше много кално от дъжда. Продължи по-нататък, към тенискортовете, дванайсет, изрядно поддържани, с бели линии, които се подновяваха всеки ден.

И пак се сепна.

Нямаше тенискортове.

Вместо това сред храсталаците видя малка метална барака. Отвори вратата и видя някакво електронно оборудване и ролков магнетофон.

Включи го.

Туп!… Туп!

Женско кискане, по-дълбок мъжки смях.

Туп!

Изключи записа. Звуците изчезнаха.

— Много изискано — каза той високо.

— Така смятаме — отвърна глас. Той се обърна и видя усмихнат белокос мъж. Беше Льофевър, мениджърът.

— Виждам, че си готов за работа — добави Льофевър.

— Работа?

— Да, разбира се. Последвай ме, ако обичаш. — Погледна нагоре, към небето. — Отвратителна нощ. Ще завали всяка минута. По-добре да влезем, не мислиш ли?

Замаян, той последва Льофевър през храсталаците към хотела. Влязоха във фоайето, където келнерите все още обръщаха гостите под ултравиолетовите лампи. Кимаха учтиво на Кларк. Не изглеждаха изненадани, че го виждат.

— Насам, доктор Кларк — каза Льофевър. Въведе го в комфортно обзаведен кабинет и затвори вратата.

— Подгизнал си — каза Льофевър. — В банята има кърпа — кимна към вратата, — можеш да се избършеш, ако искаш. Няма смисъл да настиваш, нали? Всъщност това е един от проблемите, с които ще се занимаваш много скоро.

— Кой по-точно?

— Настинките, доктор Кларк. Опитваме да опазим гостите от тях, но…

Сви рамене.

Кларк отиде в банята, взе кърпа и си избърса косата.

— Не знам какво става тук, но има някаква грешка…

— Няма грешка — отвърна Льофевър с усмивка.

— Но аз не разбирам. Хората са…

— Напротив, доктор Кларк. Разбираш идеално. Ние управляваме курорт, който не съществува. Както лично се убеди преди малко. Имаме фасада — тази сграда, стаите горе, — но освен това няма нищо. Всичко останало, което е необходимо, предоставяме с помощта на субстанцията.

Кларк кимна.

— Субстанцията, която оцветява урината в синьо.

— Именно. Много полезна субстанция. Разбираш, докторе, тук участваме в нещо като експеримент, експеримент с възприятията. Знаем — всички знаят, — че възприятията се променят от състоянието на психиката. Можеш да се храниш в най-добрия ресторант на света и да поръчваш най-качествената храна, но ако си в лошо настроение, ако бизнесът ти е банкрутирал или жена ти току-що те е напуснала, тогава тази най-вкусна храна ще има вкус на трици. И обратно — отвратителна храна в долнопробен ресторант може да прилича на кралски банкет, ако психиката ти е предразположена да го превърне в такъв.

— Не виждам какво общо има всичко това с…

— Всичко това — каза Льофевър и посочи с жест наоколо, — всичко това е един вид екстремен експеримент. Приемаме, че състоянието на психиката оцветява преживяванията ни, независимо от обективната реалност. Обикновено човек трябва да контролира преживяванията си, за да постигне търсеното психическо състояние — за да се чувства щастлив, здрав и безгрижен, трябва да харчи огромни суми например, за да отиде в някой курорт, където да изпълняват прищевките му. Какво ще стане обаче, ако можем да контролираме психическото състояние независимо от преживяванията? Е? Какво става тогава?