Майкл Крайтон - Дрога

Екранът изгасна.

— Проклет да съм! — промърмори Кларк и в същия миг на вратата се почука. Влезе момче с червено сако със златни копчета, със сребърен поднос в едната ръка и купа плодове в другата.

— Поздрави от управата, доктор Кларк — каза момчето. — Ако се нуждаете от още нещо, моля, обадете ни се.

Кларк бръкна в джоба си, за да извади бакшиш.

— Не, сър, благодаря, не е нужно — каза момчето и си тръгна.

Кларк погледна купата с плодове, после напитката. Беше доста странна — пенеста и оранжева, с черешки на дъното. На подноса до чашата имаше малка картичка.

„Манговият пунш е специалитет на острова

и е любим на местното население от векове.

Приемете го с нашите уважения“.

Отпи предпазливо — напитката беше с остър, сладко-кисел вкус, много силна. Отпи още веднъж и реши, че му харесва.

Излезе с чашата на балкона, седна на удобния шезлонг и качи краката си на парапета. Оттук виждаше част от дансинга и бара долу и пристанището, където спускащата се нощ постепенно обгръщаше леко поклащащите се яхти и лодки. Беше тихо и спокойно, макар че все още чуваше тенис топките и смеха от басейна.

Реши, че ще е много приятна почивка.

Телефонът иззвъня. Той понечи да влезе вътре, за да вдигне, но видя, че има апарат и на терасата.

— Помислили са за всичко — каза на глас и вдигна.

— Ало?

— Роджър? Шарън съм. Е, не е ли чудесно? Нали е най-прекрасното място, на което си бил? Опита ли манговия пунш?

Той се съгласи, че е чудесно, и се уговориха да се срещнат час преди вечерята за по питие.

Влезе вътре, за да вземе душ. Докато разопаковаше багажа си, долови някакво особено жужене. Отначало не успя да разбере откъде идва — звукът беше мек, монотонен. Обиколи стаята, напрегнал слух.

Тогава разбра, че идва от телевизора. Странно. Реши, че трябва да уведоми управата. Тупна телевизора и звукът спря.

Е, толкова по въпроса.

Животът му се превърна в идилия.

След първия ден престана да си носи часовника, а когато след три дни случайно се изпречи пред очите му, видя, че е спрял. Беше му все едно. Струваше му се съвсем уместно на този остров времето да е спряло. Прекарваше си великолепно.

Първата вечер вечеряха с Шарън в хотела и беше приятно изненадан от качеството на храната. След това отидоха на дискотека — една от трите в новия курорт на острова. Беше жестока, кипяща от живот. Кларк се напи и се забавлява отлично.

На следващия ден игра тенис с Шарън и откри, че тя играе яростно — истински боец. Беше с много къса пола и много прилепнала блузка и използваше всяка възможност, за да го разсейва с чара си. Би го жестоко първия сет. Следващите два той се бори отчаяно и спечели третия с 22 — 20. След това, изтощени, разгорещени и весели, плуваха в басейна с олимпийски размери и се излегнаха на слънце, за да съхнат. Вечеряха в ресторант с местна кухня: поръчаха си скариди и други странни неща, но всичко беше отлично. Любиха се страстно, след което той заспа непробудно.

Следващият ден беше повече или по-малко същият. На по-следващия се качиха на ветроход и обиколиха северния нос на острова, покрай неземно красив скалист бряг. Гмуркаха се в топли води, гъмжащи от риби с ярки цветове, които се разбягваха подплашени.

Кларк се чувстваше чудесно.

На следващия ден игра тенис толкова енергично, че скъса кордата на ракетата си. Шарън се смя, той я покани на питие и рано следобед отидоха в стаята му.

И така минаваше времето, ден след ден. От време на време някой от другите гости — а Кларк смяташе, че са необикновено приятни и интересни хора — идваше при тях и казваше: „Нали е фантастично? Нали е идеално!?“

И Кларк се съгласяваше. Беше абсолютно, напълно, тотално идеално.

Събуди се посред нощ със странна внезапност — в един момент беше заспал, в следващия се оказа съвсем буден, вперил поглед в тавана.

Нещо не беше наред.

Осъзна го с плашеща увереност. Нещо не беше наред. Не можеше да определи какво е, но беше съвсем сигурен.

Лежеше в леглото и се ослушваше.

Чу звуците на океана — вятърът ги донасяше през отворената врата на терасата. Чу писукането на някаква нощна птица, скрита в дърветата някъде около хотела.

Иначе нищо особено.

Седна в леглото. Стаята беше позната, неговата стая, неговото легло, неговото бюро в ъгъла, с писмото до Рон Хармън от „Аеро“, което беше започнал да пише, но така и не бе довършил.

На едната стена беше подпряна тенисракетата със скъсаната корда.

Всичко изглеждаше съвсем нормално.