Майкл Крайтон - Дрога

— Коя компания е това?

Шарън сви рамене.

— Някаква американска корпорация.

Той я погледна изпитателно.

— „Адванс“?

— Какво „Адванс“?

— Корпорация „Адванс“ — каза Кларк.

За момент тя го изгледа озадачено, после се разсмя.

— Наистина си ме проверявал, нали? Това е фирмата на Джордж. Той е толкова сладък… обаче не, „Адванс“ няма нищо общо с това.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото Джордж ми каза. Те се занимават с какво ли не — електронно контролиране на мозъка, противозачатъчни — но не и с курорти, скъпи.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. — Гледаше го някак странно, като че ли щеше да се ядоса.

— Откъде взе билетите? — попита той.

Тя поклати глава.

— Плачеш за наказание.

— Най-обикновено любопитство.

— Джордж ги взе — каза тя. — Виж, в началото планът беше да тръгна с него.

— О…

— Но той се отказа в последната минута. Заради някаква конференция по ензимите в Детройт. — Шарън погледна през илюминатора. Самолетът рулираше по пистата. Изведнъж ускори, набра скорост, започна да се издига. — А сега — добави — искам да сменя темата.

След час, когато им сервираха напитки, Кларк каза:

— Беше права за едно. Наистина те проверих. Дори се срещнах с Ейбрахам Шайн.

— Той е мил човек — отвърна Шарън и хапна малко от ордьовъра със скариди.

— Спомена, че си се тревожела заради някакви корпорации.

— Да съм се тревожела? Нищо подобно. — Лапна една скарида. — Бях ужасена.

— Защо?

— Не знам. Беше някакъв ирационален страх. Има толкова много огромни сложни компании, а аз съм само едно малко човече, съвсем само. Чувствах се… безсилна.

— И се тревожеше, защото…

— Защото чувствах, че ме контролират — отговори тя и кимна. — Така е. Беше ужасен период от живота ми. Вечер си лягах и чувствах, че някаква гигантска корпорация ме манипулира, както стопанин кучето си, зад кулисите, дърпа невидими конци. Имах чувството, че от мен не зависи нищо, че ме подхвърлят насам-натам.

— Защо се чувстваше така?

— Виж — каза тя и отпи от питието си. Лицето й вече беше поруменяло от предишната напитка — изглеждаше млада, хубава и много секси.

— Ще ти кажа нещо. Животът на едно младо момиче в този град — имам предвид Лос Анджелис — е доста труден. Искаш да влезеш в бизнеса и растеш с тази мисъл, е тази мечта, колко хубаво ще е да ходиш по премиери с лимузина, с рокля от шифон и бяло кожено палто… След това започваш да работиш по въпроса — напускаш училище на шестнайсет и си казваш, по дяволите алгебрата, аз ще правя филми, започваш работа. Намираш си агент. Аз имах един глупак, Мори Сандуел. Той уреждаше срещи с продуценти, представяше ме тук-там. Продуцентите обясняваха колко е трудно да пробие новачка, как едно начинаещо момиче има нужда от напътствията на човек с опит в бизнеса, човек с контакти. И така, свързваш се с контактите, продължаваш с напътствията, защото си мечтаеш за онази премиера, за слизането от лимузината и името ти над входа на кината. Чудна мечта.

Тя остави чашата.

— И един ден се събуждаш и осъзнаваш какво правиш — висиш с шайка старци по хотелските стаи, пиеш прекалено много, смееш се насила пак прекалено много. И в замяна получаваш третостепенна роля в треторазряден филм.

— И после?

— После попадаш на някой като доктор Шайн. Той беше много добър с мен. Измъкна ме от мислите за манипулиращите корпорации, показа ми нещо друго. Накара ме да повярвам, че мога сама да управлявам съдбата си. И така, разкарах агента, намерих си друг и започнах отначало. Започнах да играя по нови правила — мои правила — и се получи съвсем различна игра.

Впери поглед в него и добави:

— И побеждавам. Вече побеждавам.

В Маями валеше — студен октомврийски дъжд, предвестник на урагана, който се надигаше на юг. Имаха два часа престой на летището и тръгнаха да се разхождат заедно, да гледат витрините на магазините. Хапнаха по един хамбургер с питие. След това Шарън каза, че иска да пробва пуловери в един от магазините на летището. Кларк продължи сам. Тръгна безцелно, без да обръща внимание на нищо. И тогава се усети.

Наблюдаваха го. Нисък мъж с прозрачен дъждобран, под който се виждаше измачкана синя риза.

Кларк продължи още малко, после се обърна.

Мъжът пак беше зад него. Имаше спокойна, безизразна физиономия. Кларк се зачуди дали не е бил сред пътниците в самолета, но не можеше да си спомни това лице.

Когато се качи на полет 409, от Маями за Насо, Ню Провидънс, беше нащрек. Мъжът с дъждобрана не се качи. Странно. Шарън вече беше на мястото си.