Майкл Крайтон - Дрога

— Какво ми даде? — попита той.

Тя пак се засмя, а смехът й пукаше като лед на покрив, когато се топи от слънцето и капе по керемидите върху заснежената земя.

— Не е ли чудесно? — попита тя.

— Кое?

— Това. — Джанис се засмя. — Наричат го Перуанско зелено. Произвежда се в Перу. Действа на мозъка.

— Без майтап? — каза той. Гласът му беше дебел и плътен, сякаш говореше в огромна бъчва с кленов сироп. Огромна кафява бъчва.

„Това ми се е случвало и преди“, помисли си.

— Не действа — каза тя, — освен с алкохол. Трябва да пиеш, когато го вземаш. Така започва реакцията.

— Реакция?

— Плам пламти — засмя се тя, — котел бълбукай… [4] „Макбет“, превод Валери Петров — Б. пр.

Огньове горят в огромната бъчва, ври течност, парата се издига и обгръща неясни фигури. Танци около кипящата течност.

— Перуанско зелено — каза тя. — Наричат го супертрева.

— Така ли?

— Да, така.

— А как наричат това? — попита той, докато я гледаше.

— Наричат това — отговори тя — „какво правят малките лоши момиченца с малките лоши момченца“.

Почувства, че е доста интересно, наистина достойно за по-нататъшно и по-задълбочено обмисляне, и щеше да се замисли много внимателно и безпристрастно, но откри, че вече не мисли.

Светът се завъртя около него, набра скорост и инерция, после полетя като влак, изпуснат от контрол, самолет, който се разбива в земята, е писък и вой във вятъра, когато земята се спуска нагоре.

След това главата му експлодира и за няколко ослепителни мига той видя чиста бяла светлина.

После нищо.

Ако една урна няма характеристиките на урна, как можем да я наречем урна?

Конфуций

През отворения прозорец виждаше луната, леко замъглена от смога. Изкашля се и се огледа. Лежеше на канапе, сам в стаята. Надигна се бавно. Някой го бе завил с одеяло. То се свлече и той усети хладния нощен въздух.

Стана с очакването да е нестабилен. Но се оказа спокоен. Всъщност се чувстваше добре. Имаше усещането, че е напълно буден, нащрек, уравновесен.

Много странно чувство — и беше толкова наситено, че чак смущаваше. Огледа стаята още веднъж. В тъмнината изглеждаше непозната — странна, причудлива стая.

Овладя се.

Намираше се в собствения си апартамент.

— Това е смахнато — каза високо.

Собственият му апартамент. Отиде в кухнята, все още невярващ. В спалнята нямаше никого, леглото беше старателно оправено. Което можеше да означава само…

Погледна малката масичка в дневната. Вестникът беше там — вторник, десети октомври.

А бе завел Джанис на вечеря на осми. Вечерта на осми. И това означаваше… Разтри очи. Два дни. Как е възможно!? Наистина ли беше тук от два дни?

Продължи да се разхожда из апартамента, без да разбира.

В кухнята имаше използвана чаша от кафе, в чинийката беше загасена цигара. По филтъра имаше следи от червило.

До чашата видя снимка, откъсната от вестник. На нея се виждаше Шарън Уайлдър, седнала на куфар, с много къса пола, която разкриваше гладки крака. Усмихваше се, седеше много изправена, с изпъчени към фотографите гърди.

Заглавието гласеше: „Шарън на път“. „Път накъде?“ — зачуди се той, после присви очи, за да прочете малкия шрифт. Пишеше, че Шарън Уайлдър, изгряваща млада звезда от Холивуд, заминава за новия курорт Сан Кристобал.

До входната врата видя пощата си, неотворена. Сред купчината видя телеграма, която отвори. Беше от агенция „Аеро Травъл“:

КЪДЕ СИ? АВИОЛИНИИТЕ И ХОТЕЛЪТ АНУЛИРАХА РЕЗЕРВАЦИИТЕ ПОРАДИ НЕПЛАЩАНЕ НА ДЕПОЗИТ. ОБАДИ СЕ НЕЗАБАВНО.

РОН

— По дяволите! — изруга Кларк, вперил поглед в телеграмата. Това беше неприятно. Какво щеше да прави сега?

Ще тръгне с кола. Ще тръгне на юг. Би било хубаво да пътува с кола…

Телефонът иззвъня. Той си погледна часовника, защото си даде сметка, че не знае колко е часът. Беше спрял.

— По дяволите!

Вдигна слушалката.

— Доктор Кларк.

— Роджър? — Женски глас. — Аз съм, Шарън.

— Шарън? Реших, че си заминала.

— Не, глупчо. Трябваше, но отмениха полета. Проблеми със самолета. Ще замина утре сутринта.

— О… Колко е часът?

— Един и петнайсет. Да не би да те събудих?

— Не.

— Добре. Ти добре ли си, Роджър?

— Да.

— Звучиш някак гроги.

— Добре съм — отговори той. Не се чувстваше гроги. Изобщо не се чувстваше уморен. Умът му беше бистър и беше добре, дори много добре.

— Роджър?

— Да?

— Исках да те попитам нещо.