Майкл Крайтон - Дрога

Докато чакаха за маса, Джанис му каза, че някога била мажоретка в Калифорнийския университет, че е завършила психология и така е започнала работа при доктор Шайн. Той бил наистина интересен човек, с теории за хипнозата и така нататък. Знаел ли Кларк, че е лекувал множество вещици?

— He — отговори Кларк, — не знаех.

— Е, така е — каза Джанис Конър.

Поръчаха вечеря. Донесоха им виното. Когато им напълниха чашите, Джанис бръкна в чантата си, извади хапче и го глътна с вино.

— Какво беше това?

— Хапче за глава. Боли ме главата.

— Но какво беше?

— Нещо ново. Фенимол.

— Води до пристрастяване.

— Глупости — каза Джанис Конър. Усмихна му се и се наведе към него над масата, при което деколтето й се разкри в пълния си блясък.

— Не те ли тревожи това?

— Никак. Ако беше опасно, кой лекар би ми го предписал?

— Не знам. — Кларк поклати глава.

— Никой — добави Джанис и му се усмихна. — Толкова си сериозен.

— Не чак толкова.

Дойдоха предястията. Когато свършиха, Джанис бръкна в чантата си и извади друго хапче, лапна го и го преглътна с вино.

— А това какво беше?

— Предпочитам да не казвам.

— Защо?

— Малко е неловко.

— В какъв смисъл?

— Ами, чувствам се напрегната, това е всичко. Мепробамат, двеста.

— О…

— Вземам го, когато съм напрегната.

— О…

— Но това не означава нищо. Нямам предвид нищо лично. Честно казано, намирам те много привлекателен. Ти на нещо ли си?

— На какво нещо?

— Знаеш. Нещо за удоволствие.

— Не.

— Това е изненадващо — каза Джанис. — Мисля си, че щом лекарите имат достъп до всичките онези неща, биха…

— Имаме достъп.

— И не вземаш нищо? Слушай, веднъж бях на декс [3] Вероятно става дума за dextromethorphan — препарат, който потиска кашлицата и се използва като съставка в множество официални лекарства. При предозиране действа като дисоциативен халюциноген. — Б. пр. цяла седмица. Чувствах се невероятно. Никога няма да го забравя.

— Кое?

— Правил ли си някога любов на декс? Целта ми не е да те накарам да се чувстваш неловко. Просто питам. Правил ли си го, когато си на декс? Страхотно е. Фантастично.

— О…

— Просто е страхотно. — Джанис бръкна в чантата си и извади още едно хапче. Глътна го и каза: — Това е знаеш какво.

— О…

— Да. — Ръгна го с лакът в ребрата.

Апартаментът й беше малък и стилен, с модерно пестеливо обзавеждане. Кларк се огледа.

— Притесняваш ли се? Ето, вземи това.

Отвори малка кутийка на масичката и извади от нея малко сиво хапче. Подаде му напитка.

— Хайде, вземи го.

— Какво е това?

— Б дванайсет. Двайсет и пет микрограма. Наистина ще те извиси.

Той поклати глава.

— Не, благодаря.

— Стига, вземи го.

Той погледна хапчето — беше съвсем малко в дланта му.

— Нямам нужда от това.

— Нужда? Разбира се, че нямаш. Обаче ще се почувстваш по-добре, така или иначе. Виж, вземал ли си някога аскорбинова киселина? Голяма доза имам предвид, например две хиляди и четиристотин милиграма дневно? Знаеш ли как те кара да се чувстваш? Все едно трептиш отвътре? Е, това е по-добро.

Той продължи да възразява още малко, но тя настояваше и накрая той лапна хапчето и го преглътна с мартини. Беше направила много силно мартини — остави пареща диря чак до стомаха му, където направи всичко топло и сияйно, горещо червено и пламтящо — стомах, който светеше като сигнална светлина и прозираше през кожата, фланелката, ризата му…

Тя го гледаше.

— Добре ли си? — попита го.

Мартинито го удряше много силно, от стомаха до главата, в която мозъкът му се превръщаше в чаровно розово сияние.

Много, много чаровно.

— Харесваш ли зърната ми? — попита тя.

Той я гледаше, а тя гасеше осветлението, стаята притъмняваше, ставаше много бавно и безметежно тъмна, той се чувстваше уморен и нежен, някак умиротворен.

— Не е ли прекрасно? — попита го тя.

Той отговори, че е, поне си мислеше, че го каза, и се появи слон, голям сив слон във високата трева, където дебнеше женският гепард, мускулест и коварен, гепардът във високата трева дебне търпеливо, но мускулите под гладката козина са напрегнати, мускули стегнати машинално, животински, с приближаването на слона все повече и повече с тежки стъпки към мястото, където гепардът дебне легнал във високата зелена трева.

— Е? — подкани го тя.

Чу я от огромно разстояние.

— Какво е това? — попита я.

Тя се засмя.

Смехът й отекна в стаята, в ушите му, огромни уши, които поглъщаха звука…