Майкл Крайтон - Дрога

Надигна се бавно, чудеше се какво е прекъснало съня му. Стана и тръгна към банята… и срита нещо на пода.

Запали лампата и погледна.

Поднос.

Прост железен поднос, изподраскан и очукан, като подносите от евтините денонощни закусвални. На подноса видя купа супа, рядка жълта кашица, вече студена. До купата имаше чиния с неапетитна на вид яхния и чаша вода.

Загледа се в подноса и остана така дълго време. Струваше му се абсурдно — този евтин поднос, с кошмарна храна, оставен в стаята му. Как бе попаднал тук?

Вгледа се внимателно. Яхнията беше изядена наполовина. На чинията беше подпряна вилица. Гребна хапка и опита.

Ужасно. Отвратително. Отиде в банята, за да изплюе, запали лампата и…

Втренчи се в отражението си в огледалото. Очите му бяха зачервени и хлътнали. Брадата му беше поне на няколко дни. Кожата му беше бледа.

И както стоеше в банята, чу тътен на буря. Вятърът задуха по-силно.

Намръщи се, изплю хапката и излезе на балкона.

Не можеше да повярва на очите си.

Кеят беше оголен. Всички лодки бяха изтеглени на брега и вързани за дървета. Плажът беше мокър и грозен.

Лакираният дансинг долу беше подгизнал, навсякъде имаше локви. Барът беше затворен и опакован в брезентово покривало. Погледна цветята на балкона, които се изкачваха по парапета. Бяха със затворени чашки, обрулени от дъжда, посърнали.

От оловното небе закапаха първите едри капки дъжд, бурята отново забуча.

„Боже — помисли си. — Тук вали от много дни“.

Колко време бе минало?

Върна се в банята, за да се изпикае. Трепереше от някакъв нов, смразяващ страх. Всичко това беше толкова ужасяващо, че всъщност изобщо не се изненада, когато видя, че урината му е ярко, флуоресцентно синя.

Облече се бързо — памучни панталони, маратонки и пуловер. Беше взел само един и сега се радваше — беше студено.

След като се облече, хвърли още един поглед към подноса с яхнията до леглото.

Излезе от стаята. Коридорът беше тих.

Тръгна бавно към стълбището в единия му край — отказа се от асансьора. Хотелът беше тих, ако не се броеше надигащият се тътен на бурята.

Стигна до стълбището и спря. Откъм приземния етаж се чуваха приглушени гласове и шумолене. Докато се ослушваше, чу да приближават стъпки, качваха се към него.

В първия момент се изплаши и отстъпи назад. След това видя врата с надпис „Служебно помещение“. Беше отключено и той се мушна между кофите и метлите. Остави вратата открехната и зачака.

След малко се появиха двама души — келнер с червено сако и хубаво младо момиче по бикини. Тръгнаха бавно, ръка за ръка, по коридора. Момичето изглеждаше някак нестабилно и се облягаше на келнера, за да запази равновесие. И току се кискаше.

Стигнаха до стаята й и спряха. Келнерът отключи, след като намери ключа сред много други, на голяма халка, окачена на колана му. Момичето обви врата му с ръце и го целуна звучно.

— Благодаря ти за хубавата вечер, скъпи. — И след това попита: — Ще правим ли…

— Разбира се — отговори келнерът. Задържа вратата отворена и момичето влезе в стаята.

— Толкова вълнуващо правиш любов — каза момичето.

— Да, скъпа — отвърна келнерът и затвори вратата. След няколко секунди излезе в коридора, мина покрай две врати и отвори третата. Изчезна вътре, после излезе с възпълен мъж на средна възраст.

— А… — каза мъжът. — Очарователна сутрин, нали, Линда?

— О, да — отговори келнерът.

— Това разкошно слънце… човек не може да не се чувства чудесно!

— Разбира се — съгласи се келнерът.

— След закуска ще поиграем тенис, нали?

— Ще е чудесно — каза келнерът.

— Добро момиче си ти, Линда — каза мъжът.

Минаха покрай Кларк към стълбите. Той изчака, докато вече не чуваше гласовете им, после излезе от стаичката.

Спусна се предпазливо надолу.

Когато стигна партера, надникна зад ъгъла, за да огледа фоайето. Спомняше си го като чаровно пространство със семпло бюро и излъскани мраморни подове. И много цветя, навсякъде. Сега изглеждаше съвсем различно.

Широка лъскава постелка от пластмасово фолио покриваше пода. Беше много голяма, може би двайсет квадратни метра, и на нея се бяха излегнали десетина гости по бански костюми. Отгоре беше монтирана скара с ултравиолетови лампи, които огряваха постелката и гостите.

За тях се грижеха петима-шестима келнери. От време на време се чуваше тих сигнал и някой от келнерите се спускаше към съответния гост и му помагаше да се обърне. Гостите следваха инструкциите с щастливи добродушни усмивки. Изглеждаха напълно будни и при всяко обръщане разменяха с келнерите по няколко думи.