Майкл Крайтон - Дрога

— Много удобно.

— Да, наистина — каза Льофевър. — Тази субстанция е истински пробив.

Излязоха от стаята, тръгнаха по коридора и Кларк попита:

— Какъв точно е съставът на субстанцията?

— Не сме сигурни. Все още не е анализирана напълно.

— Но я прилагате…

— О, да — отвърна Льофевър и махна с ръка. — Напълно безопасна е. Можеш да съдиш по себе си. Напълно безопасна.

— Как се нарича?

— Няма име. В края на краищата защо да й даваме име? Кой иска да знае някакво си име? Субстанцията няма да се продава на пазара, няма да е масово достъпна. Представяш ли си какво ще стане, ако е достъпна? — Льофевър поклати глава. — Целият свят ще блокира, защото ще изпадне в кома. Производството ще спре. Търговията ще изчезне. Войните ще приключат по средата на сраженията. Животът, какъвто го познаваме, просто ще спре.

Кларк мълчеше.

— Когато ние, в „Адванс“, разработвахме тази субстанция, много добре си давахме сметка за потенциала й. Охранявахме я много внимателно и планирахме само ограничено комерсиално приложение. При това положение, виждаш, субстанцията е чудесна. Хората идват тук, прекарват почивката си прекрасно, после се прибират у дома освежени и щастливи. Връщат се към нормалния си, активен живот, без никаква вреда от преживяното — всъщност дори имат полза от него. Не смяташ ли, че сме постигнали нещо чудесно?

— Не — отговори Кларк.

— Това е много странно — отбеляза Льофевър. — Служител на корпорацията да изказва такова мнение…

— Каква корпорация?

— „Адванс“, разбира се. Защо според теб те събудихме? Трябва да започнеш работа веднага.

Когато се върнаха в кабинета, Льофевър му показа материалите.

— Виждаш ли? Няма никакво съмнение. Ти си служител на „Адванс“. Това е договорът, който си подписал, когато си посетил офиса ни в Санта Моника.

Плъзна по бюрото фотокопие на формуляр.

— Аз съм подписал…

И изведнъж си спомни дребничката дама в приемната. Там наистина бе подписал нещо.

— И снимките ти, разбира се. Ръкуваш се с Харви Блъд, президента на корпорацията. Ръкуваш се с Джордж К. Вашингтон. В договора е записано, между другото, че подробно си запознат с експерименталното вещество и си приел да наблюдаваш дейностите в курорта до края на месеца.

Усмихна се и добави:

— А тук има осребрен чек, депозиран в банковата ти сметка. И още един. Общо малко повече от седем хиляди долара. Значи, виждаш, че си служител, в това няма никакво съмнение. И доста добре платен служител при това.

Кларк замълча. Спомни си всичко, от самото начало: първо ангела, после Шарън…

— Всичко това е планирано — каза след малко. — Планирали сте как да ме доведете тук, всичко сте нагласили…

— Нека кажем — прекъсна го Льофевър, — че сме ти помогнали да вземеш решение. Така. През остатъка от престоя ти тук — до края на месеца, докато нашият постоянен лекар се върне от неговата почивка — ще имаш доста работа. Тук-там се натъкваме на дребни проблеми, така да се каже. Нямат нищо общо със субстанцията, периферни са. Например млада дама заспива на балкона без облекло и получава жестоки изгаряния от слънцето. Трябва да я лекуваме, за да не е нещастна, когато се прибере у дома. Или някой господин се разболява от пневмония. В момента имаме два случая, заради лошото време. Нуждаят се от терапия с пеницилин и каквото друго намериш за необходимо. В края на краищата ти си лекар.

Кларк седеше спокойно. Втренчи се в Льофевър и каза:

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Да. Съжалявам. Няма да играя.

Льофевър се намръщи.

— Това е много сериозно решение от твоя страна.

— Съжалявам.

— Искрено те съветвам да преосмислиш решението си.

Кларк поклати глава.

— Не.

— Би трябвало да си даваш сметка, разбира се, че сме подготвени за подобни евентуалности. Подготвени сме за възможността да отхвърлиш нашия план и да започнеш да действаш по свой. Да се чудиш как да издадеш организацията ни, да информираш света, да кажеш на всички за идеалната субстанция. Е?

Лицето на Кларк остана безизразно, но всъщност подобни мисли бяха минавали през главата му.

— Разработили сме метод за справяне с подобни идеи — добави Льофевър, натисна един бутон на бюрото си и в кабинета влязоха двама келнери. Застанаха мълчаливо до вратата.

— Мисля — каза Льофевър, — че демонстрацията е най-доброто средство.

И преди Кларк да осъзнае какво се случва, двамата келнери го хванаха и го задържаха, а Льофевър пристъпи напред с нещо като пистолет, опря го в ръката му и натисна спусъка. Чу се леко съскане, нещо го парна.