Фредерик Форсайт - Кобрата

— Не лично — отговори Деверо.

— Искам да ви осведомя, че в този град има много хора, които мислят иначе.

— Какво искате да ми кажете, господин Силвър?

— Искам да ви кажа, господин Деверо, че вашият проклет проект „Кобра“ донесе в подземния свят гражданска война, която превърна тази страна в костница, каквито през последното десетилетие сме виждали само в Северно Мексико. И това трябва да спре.

— Може ли да говорим по същество?

— Ако обичате.

— Преди година и половина нашият общ главнокомандващ ме попита, съвсем недвусмислено при това, дали би било възможно да се унищожи кокаиновата индустрия и търговия, които съвсем ясно бяха излезли от контрол и се бяха превърнали в национално бедствие. Отговорих му — нека напомня, след обстойно проучване, — че това би било възможно на определена цена, ако бъдат изпълнени определени условия… дай боже, в краткосрочен план.

— Но изобщо не споменахте, че по улиците на триста града ще потече кръв. Поискахте два милиарда долара и те ви бяха дадени.

— Това беше само финансовата цена на операцията.

— Не сте споменавали за цената, свързана с гражданското възмущение.

— Защото не сте ме питали. Вижте… тази страна харчи четиринайсет милиарда долара годишно за над десет официално съществуващи агенции и какво ни донесе това? Нищо. Защо? Защото кокаиновата индустрия само в Щатите — да не споменаваме Европа — струва четири пъти повече от тази сума. Наистина ли сте смятали, че производителите на кокаина ще се разтреперят от ужас, ако им кажем да спрат? Наистина ли сте допускали, че американските банди — нека напомня, че те са сред най-жестоките на света — ще се заловят с търговия на сладкиши, без да им мине мисълта да се бият?

— Това не означава, че страната ни трябва да се превръща във фронтова зона.

— Напротив, означава точно това. Деветдесет процента от убитите са откачени до степен да бъдат клинично освидетелствани. Няколкото трагични невинни жертви са по-малко на брой от жертвите по пътищата през уикенда.

— Но вижте какво постигнахте, по дяволите! Ние винаги сме държали нашите ненормалници натикани в гетата, далече от другите. А вие ги извадихте на главните улици. Там, където живее обикновеният гражданин, избирателят. А тази година има избори. След осем месеца човекът в дъното на този коридор ще се обърне към хората да му гласуват доверие за още четири години. И аз не искам, господин Деверо, това доверие да му бъде отказано просто защото хората не смеят да напуснат домовете си.

Както обикновено гласът му се повиши до крясък. Минаващите зад вратата служители напрягаха слух, за да разберат какво става. В кабинета само гостът запазваше леденостудено и презрително спокойствие.

— Няма да се стигне дотам — каза той. — В момента сме на около месец от практическото самоунищожение на американския бандитизъм или поне от разбиването му за поне едно поколение. Когато това се изясни, мисля, че народът ще разбере какво бреме е паднало от гърба му.

Пол Деверо не беше политик. Джонатан Силвър обаче беше. И знаеше, че в политиката не е важно какво е реално съществуващото. Важно е онова, което изглежда реално на лековерните. Защото онова, което изглежда реално, се разпространява от медиите и се купува от баламите. Той поклати глава и заби пръст в страницата.

— Това не може да продължава! Без значение каква ще е ползата в крайна сметка. То трябва да спре, без значение на каква цена.

Взе един лист от писалището си и го подаде на пенсионирания шпионин.

— Знаете ли какво е това?

— Не се съмнявам, че ще ви достави удоволствие да ми съобщите.

— Президентски указ. Ще му се противопоставите ли?

— За разлика от вас, господин Силвър, аз съм служил на няколко главнокомандващи и досега не съм си позволявал да не изпълнявам заповедите им.

Забележката накара началника на кабинета да почервенее като домат.

— Много добре тогава. Защото този указ ви заповядва да прекратите операцията. Проект „Кобра“ приключи. Преустановен е. Спрян е. Считано от този час. Върнете се в щабквартирата си и направете нужното, за да спрете работата. Ясен ли съм?

— Кристално ясен.

Пол Деверо, Кобрата, сгъна листа, сложи го в джоба си, обърна се и излезе от кабинета. Нареди на шофьора си да го откара до изоставения склад в Анакостия и показа дадения му ПУ на смаяния Кал Декстър.

— Но ние бяхме толкова близко.

— Недостатъчно обаче. Ти беше прав. Нашата велика иначе нация може да убие един милион чужденци, но не дори един процент от този брой наши гангстери, без да й прилошее… Както обикновено ще оставя подробностите на теб. Изтегли двата Q-кораба. Предай като дарение „Балморал“ на британския флот, а „Чесапийк“ на нашите „тюлени“. Приземете двата „ястреба“ и ги върнете на американските ВВС. С моите благодарности, разбира се. Нямам никакво съмнение, че тяхната удивителна технология е поглед в бъдещето. Но не и нашето. На нас ни беше платено. Мога ли да оставя всичко това в твоите ръце? Не забравяй за дрехите на долните етажи. Сега те може да се дадат на бездомните, нали?