Фредерик Форсайт - Кобрата

— А ти? Ще мога ли да се свържа с теб в дома ти?

Кобрата се замисли.

— За около седмица, може би. След това може да ми се наложи да попътувам. Някои недовършени неща. Нищо съществено.

Дон Диего Естебан обичаше да се самозаблуждава, че макар да има частна църква в собственото си имение в ранчото в Кордилиерите, предпочита да се наслаждава на службата в църквата на най-близкото градче.

Това му даваше възможност да приема с мрачна учтивост поздравите на пеоните и техните загърнати с шалове жени. Можеше да се усмихва на изпълнените с благоговение босоноги деца. Можеше да слага на дискоса щедри дарения.

След като се съгласи да говори с мъжа от Америка, който бе пожелал да се види с него, той избра църквата, но пристигна сериозно охраняван. Всъщност тъкмо американецът бе предложил да се видят в божи храм, понеже и двамата се прекланяли пред един бог съгласно католическите ритуали. Това беше определено най-странното искане, стигало някога до Дона, и самата му оригиналност го заинтригува.

Колумбийският идалго пристигна пръв. Сградата вече бе проверена от охраната му, а свещеникът бе пратен да си върви. Диего Естебан топна два пръста в съда за светена вода, прекръсти се и се приближи до олтара. Седна на първата редица пейки, сведе глава и се помоли.

Когато се изправи, чу избелялата от слънцето врата зад него да изскърцва, усети притока на горещ въздух отвън и после чу глухия плътен шум на затварянето й. Знаеше, че неговите хора са скрити в сенките наоколо с готово оръжие. Беше светотатство, но той можеше да се изповяда и да получи опрощение. Мъртвият не може да се изповядва.

Посетителят се приближи и седна също на първата редица, на шест седалки от дон Диего. И той се прекръсти. Дона погледна косо встрани. Американец… строен… на подобна възраст… аскетично облечен в безукорен кремав костюм.

— Сеньор?

— Дон Диего Естебан?

— Да, аз съм.

— Пол Деверо от Вашингтон. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

— Чувал съм това-онова. Общи приказки, нищо конкретно. Но настоятелни. Слухове за човек, когото наричат Кобрата.

— Глупаво прозвище. Но да си призная, съм му задължен.

— Говорите испански перфектно. Позволете ми един въпрос.

— Разбира се.

— Защо да не наредя да ви убият? Имам стотина мъже навън.

— Аз пък мога да разчитам само на хеликоптерния си пилот. Но мисля, че притежавам нещо, което някога бе ваше и което може би съм в състояние да ви върна. Ако стигнем до споразумение. Което не бих могъл да направя, ако съм мъртъв.

— Зная какво ми направихте, сеньор Кобра. Нанесохте ми сериозни щети. Без да съм ви направил лично нищо лошо. Защо го направихте?

— Защото страната ми поиска това от мен.

— И сега?

— През целия си живот съм служил на двама господари — на Бог и на моята Родина. Бог никога не ме предаде.

— А родината ви го стори?

— Да.

— Защо?

— Защото това повече не е родината, пред която дадох клетва за вярност като младеж. Тя стана корумпирана и користолюбива, слаба, но въпреки това арогантна, посветена на затлъстелите и глупавите. Връзката се прекъсна, предаността изчезна.

— Аз никога не съм се заклевал във вярност пред никоя страна. Дори пред родината си. Защото държавите се управляват от хора и най-често това са най-малко заслужаващите да го правят. И аз имам двама господари — Бог и Богатството. Моето богатство…

— И за второто, дон Диего, вие сте убивали много пъти.

Деверо нямаше никакво съмнение, че под лустрото на благородния външен вид и добрите обноски човекът на няколко крачки от него е психопат и крайно опасен.

— А вие, сеньор Кобра, не сте ли убивали за своята страна? Много пъти?

— Разбира се. Значи може би ние донякъде си приличаме.

Психопатите трябва да чуват комплименти. Деверо знаеше, че сравнението ще поласкае кокаиновия повелител. Сравняването на алчността за пари с патриотизма не може да обиди никого.

— Възможно е да е така, сеньор. Каква част от моята собственост се намира във ваше притежание?

— Около сто и петдесет тона.

— Липсващото количество е три пъти по-голямо.

— По-голямата част от разликата е конфискувана от митници, брегова охрана и така нататък и вече е изгорена. Друга част е на дъното на морето. Последната четвърт е у мен.

— На отговорно пазене?

— Много отговорно и надеждно. А войната срещу вас приключи.

— Хм… това е предателство.

— Нищо не ви убягва, дон Диего.

Дона се замисли за оцелелия кокаин. При увеличено производство в джунглата, сведени до минимум прехващания по море, възможност за възобновяване на транспортирането по въздух… да, той можеше да започне отново. Трябваше му готов продукт, с който да запълни пропастта, да умилостиви вълците и да сложи край на войната. Сто и петдесет тона изглеждаха достатъчни за тази краткосрочна цел.