В единия от плажовете стърчеше като забит паянтов пристан — явно там разтоварваше корабът за доставки. Докато Декстър гледаше, двама души излязоха изпод скрития под камуфлажна мрежа лагер до палмите и се загледаха нагоре. Хидропланът започна да се спуска към водата.
— Оставете ме на пристана — каза Дестър.
— Не искате ли да си накиснете краката? — усмихнато каза пилотът.
— Може би по-късно.
Декстър слезе, стъпи на плавника и прекрачи на пристана. Наведе се, за да мине под крилото, и се озова очи в очи с главен сержант с изпъната по военному стойка. Зад него стоеше морски пехотинец. И двамата носеха пистолети.
— С каква цел сте тук, сър?
Учтивостта бе безупречна, но намекът прозрачен. „По-добре е да имаш основателна причина да си тук, защото иначе няма да направиш и крачка напред“. Вместо отговор Декстър му подаде писмо, което извади от вътрешния джоб на сакото си.
— Прочетете това много внимателно, главен сержант, и обърнете специално внимание на подписа.
Ветеранът зачете и се вцепени; единствено годините самодисциплина му позволиха да не изрази по видим начин удивлението си. Безброй пъти беше виждал портрета на главнокомандващия, но никога досега не му се бе случвало да види саморъчния подпис на президента на Съединените щати. Декстър протегна ръка за писмото.
— И така, главен сержант, и двамата служим на един господар. Казвам се Декстър и съм от Пентагона. Но това няма значение. Писмото дава по-голяма власт от онази, която обикновен имам, от вашата, дори от тази на министъра на отбраната. И изисква вашето сътрудничество. Ще ми го дадете ли?
Пехотинецът застана в стойка „мирно“ и заби поглед над главата на Декстър към хоризонта.
— Тъй вярно, сър.
Пилотът — бе нает за целия ден — намери сенчесто място и седна, готов да остане колкото е нужно. Декстър и морският пехотинец отидоха по пристана до плажа. Там чакаха дванайсет загорели от слънцето млади мъже, които седмици наред бяха ходили за риба, бяха плували, бяха слушали радио, бяха чели евтини книжлета и бяха поддържали физическата си форма чрез изтощителни ежедневни упражнения.
Декстър забеляза тубите бензин, складирани на сянка, и тръгна към палмите. Горичката покриваше има-няма десетина декара и в нея беше изсечена пътека, водеща до центъра. От двете страни на пътеката, в сянката на палмите, бяха струпани балите. Бяха подредени в кубични купове, по стотина във всеки, по тон и половина на куп. Това беше резултатът от обикалянето от девет месеца по море и дейността на два тайни кораба.
— Знаете ли какво е това? — попита Декстър.
— Не, сър — отговори главният сержант. Не беше негова работа да знае, а и да знаеше, нямаше да каже.
— Документи. Стари досиета. Но свръхсекретни. Поради тази причина президентът не иска да попаднат в ръцете на врагове на страната. Овалният кабинет взе решение да бъдат унищожени. Затова е и бензинът. Моля, наредете на хората си да донесат тубите и да залеят всяка купчина.
Самото споменаване на враговете на страната беше предостатъчно за главния сержант.
— Слушам, сър! — отсечено каза той и с широка крачка се отправи обратно към плажа.
Декстър бавно продължи по пътеката между балите. Беше видял предостатъчно бали от юли предишната година досега, но нищо подобно на това струпване. Зад него се появиха морските пехотинци, всеки помъкнал голяма туба с бензин. Момчетата започнаха да изливат бензина върху купчините. Декстър никога не бе виждал как гори кокаинът, но му бяха казали, че гори бързо, ако на запалването се помогне с нещо.
От много години носеше на ключодържателя си малко швейцарско ножче и понеже бе дошъл тук с официален служебен паспорт, не му го бяха взели на международно летище „Дълес“ във Вашингтон. От любопитство отвори широкото острие и го заби в най-близката бала. Какво толкова, помисли си. Никога не бе опитвал кокаин и със сигурност никога повече нямаше да се докосне до него.
Късото острие мина през опаковката и потъна. Той го изтегли. На върха имаше малко бял прах. Кал Декстър беше с гръб към морските пехотинци в началото на пътеката. Те така и нямаше да видят за какви „документи“ става дума.
Облиза върха на ножа. Завъртя език в устата си, изчака слюнката му да разтвори праха и да стигне до вкусовите му брадавички. Изненада се… този вкус му бе познат.
Отиде при друга бала и повтори операцията, този път с по-голям разрез и по-голяма мостра. И пак… и пак. Като младеж в армията, след завръщането си от Виетнам, беше изплащал таксите за следването на право във Фордам, Ню Йорк, с работа „на парче“. Веднъж бе прекарал близо месец в сладкарница. И оттогава знаеше много добре вкуса на содата за хляб.
Читать дальше