Фредерик Форсайт - Кобрата

Беше загубил перача си на пари, контролиращият списъка на „плъховете“ го бе предал и над сто служебни лица, които до неотдавна бяха работили тайно за него, сега гледаха през решетки. Прехващанията в открито море на пренасящи кокаин големи търговски кораби вече надминаваха 50, осем двойки моторници плюс петнайсет малки трампера бяха изчезнали безследно, а въздушният мост до Западна Африка беше история.

Дон Диего знаеше, че има враг, и то много, много сериозен враг. Разкриването на двата безпилотни самолета, непрестанно патрулиращи в небето и засичащи не само кораби, но може би и неговите самолети, би могло да обясни част от загубите.

Но къде бяха американските и британски военни кораби, които би трябвало да извършват прехващанията? Къде се намираха заловените кораби? Къде бяха екипажите? Защо не ги показваха пред камерите както винаги досега? Защо нямаше митнически инспектори, злорадстващи пред бали с кокаин, както им беше навик?

Които и да бяха враговете му, нямаше начин тайно да държат екипажите му в ареста. Това беше нарушение на техните човешки права. Невъзможно бе да потапят корабите му. Това беше нарушение на морските закони, на ЗУП. И нямаше начин да свалят самолетите му — дори най-лошите му врагове, американското УБН и британската АТОП, трябваше да спазват собствените си закони. И накрая, как така нито един от контрабандистите му не бе успял да изпрати поне веднъж сигнала за бедствие, предварително програмиран в паметта на средствата за комуникация?

Дона подозираше, че зад всичко това има повече от един човешки мозък, и беше прав. Докато изпращаше своите галисийски гости до джипа, който щеше да ги откара на пистата, Кобрата се намираше в елегантния си дом в Александрия и се наслаждаваше на концерт от Моцарт по аудиосистемата си.

През първата седмица на 2012 година един безобидно изглеждащ зърновоз на име „Чесапийк“ премина в южна посока през Панамския канал и излезе в Тихия океан. Ако някой се бе поинтересувал — или още по-малко вероятно, ако имаше властта да провери документите му — капитанът можеше да докаже, че продължава на юг към Чили с товар канадска пшеница.

И корабът наистина обърна на юг, но само за да се съобрази със заповедта да чака в дрейф на петдесет мили от колумбийското крайбрежие, за да приеме пасажер.

Въпросният пасажер кацна в Маламбо, колумбийската база на карибското крайбрежие. Пристигаше от Съединените щати. Нямаше митнически формалности, а дори някой да бе проявил желание за такива, американецът разполагаше с дипломатически паспорт, който забраняваше огледа на багажа му.

Самият багаж беше една тежка войнишка торба, с която той вежливо отказваше да се раздели, макар яките американски морски пехотинци да му предложиха помощта си. Не че остана в базата дълго — имаше заповед да го чака хеликоптер „Блекхок“, готов за незабавно отлитане.

Пилотът познаваше Кал Декстър и усмихнато го поздрави.

— Накъде този път, сър? — Беше същият пилот, който бе изтеглил Декстър от балкона на хотела „Санта Клара“ след опасната среща с Карденас. Провери полетния си план, когато хеликоптерът се издигна над пистата, и пое на югозапад над залив Дариен.

От 1500 метра височина пилотът и пасажерът на предната седалка до него можеха да виждат джунглата под тях и блещукането на Тихия океан в далечината. Декстър бе видял джунгла за първи път, когато още като младеж го бяха транспортирали до Железния триъгълник във Виетнам. Беше загубил всякакви илюзии за тропическите гори още тогава и завинаги.

От въздуха джунглата винаги изглежда пищна и рехава, удобна, дори… гостоприемна. В действителност обаче е смъртоносна за кацане в нея. Заливът Дариен изчезна зад тях и те пресякоха провлака южно от границата с Панама.

Когато полетяха над морето, пилотът се свърза по радиото, провери курса си и го коригира с няколко градуса. Три минути по-късно иззад хоризонта изплува точката на чакащия ги „Чесапийк“. С изключение на няколко рибарски лодки близо до сушата морето беше празно, така че никой нямаше да види прехвърлянето.

Хеликоптерът се снижи и от борда му се видяха хората, застанали върху капаците на трюмовете, в готовност да приемат своя гост. Зад Декстър отговарящият за товаро-разтоварните работи издърпа вратата назад и в кабината нахлу топъл въздух, натискан надолу от винта над главите им. Понеже на палубата на „Чесапийк“ имаше кран, а размахът на винта на „Блекхок“ е особено голям, беше решено Декстър да се спусне в люлка.