Фредерик Форсайт - Кобрата

Атаката бе проведена през нощта, като групата мина през главния портал и се насочи право към американския лагер в средата на базата. Петима колумбийци загинаха в престрелката при портала, но изстрелите предупредиха навреме американските пехотинци, охраняващи светая светих.

В самоубийствена атака партизаните се прехвърлиха през високата стена, но бяха покосени, преди да се доберат до укрепения хангар, където уж се пазеше безпилотната машина. Двамата от ФАРК, които все пак успяха да проникнат вътре, малко преди да бъдат застреляни, бяха разочаровани. „Мишел“ бе на двеста мили над морето и бавно кръжеше, докато заглушаваше района около две моторници, превземани в момента от „тюлените“ на „Чесапийк“.

С изключение на следите от куршуми в бетона не пострада нито хангарът, нито работилницата. Не загинаха американски морски пехотинци, а само шестима колумбийски войници. На сутринта идентифицираха над седемдесет трупа на бойци от ФАРК. От двете моторници в морето вече нямаше и следа, екипажите им бяха натоварени в карцера под ватерлинията, а четирите тона кокаин бяха конфискувани.

Но едно денонощие по-късно Кобрата разбра, че Картелът е научил за „Мишел“. Онова, което дон Диего не знаеше обаче, бе съществуването на втори безпилотен самолет, базиран на малко известен бразилски остров.

Благодарение на него майор Мендоса свали във въздуха още четирима трафиканти на кокаин. Това се случи въпреки смяната от Картела на пистата в Боависта с друга, още по-затънтена в джунглата. Четирима от персонала в Боависта бяха продължително изтезавани от Ел Анимал и хората му, когато се реши, че е възможно те да са източникът на информацията за полетните планове.

Малко по-късно един бразилски финансист, отишъл на почивка на Фернандо де Нороня, сподели по телефона с брат си за странното самолетче, което американците използвали в другия край на летището. След два дни в ежедневника „О Глобо“ се появи статия и по този начин се разбра и за втория самолет.

Само че островът се намираше извън обсега на действие дори на такива като партизаните на ФАРК, а базата в Малабмо бе допълнително укрепена и така и двата безпилотни самолета продължиха да летят. В съседна Венесуела левият хардлайнер и президент Уго Чавес, който въпреки морализаторския си тон бе допуснал северния край на страната му да се превърне в основна точка за разпращане на кокаин, изрази яростта си в безкрайна реч, но не можеше да направи нищо повече.

Решили, че над Гвинея-Бисау тежи някакво проклятие, съгласилите се да прелитат над Атлантика пилоти настояха за други дестинации. Четиримата свалени през декември бяха на път за Гвинея-Конакри, Либерия и Сиера Леоне, където беше уговорено да хвърлят товара си от въздуха, като прелетят ниско над очакващите ги рибарски лодки. Това, разбира се, не промени нещата, защото самолетите така и не пристигнаха.

Когато смяната на пункта за презареждане от Боависта с ново ранчо и промяната на дестинациите с други не донесе успех, източникът на кандидат-пилоти просто пресъхна, независимо от предлаганото възнаграждение. По местата, посещавани от пилотите на Колумбия и Венесуела, атлантическият маршрут стана известен като los vuelos de la muerte- „полетите на смъртта“.

Работата на детективите в Европа, подпомогната от Еберхарт Милк, бе разкрила нанасяния с шаблон малък знак с двете окръжности и малтийския кръст, който се слагаше на контейнерите. Те бяха проследени до столицата на Суринам Парамарибо и оттам до една бананова плантация, откъдето бяха дошли всичките. С американска помощ и финансиране плантацията бе нападната и затворена.

Алфредо Суарес, който трескаво търсеше начин да омилостиви Дона, осъзна, че не е имало залавяне на търговски кораб в Тихия океан, и понеже Колумбия има излаз и на двата океана, прехвърли голяма част от доставките от карибската страна на западния бряг.

„Мишел“ разкри промяната, когато трампер с данни в компютъра — един от малкото останали в скъсяващия се списък на Кортес — се насочи на север, покрай западното крайбрежие на Панама. Беше късно, за да бъде прехванат, но бе установено, че е излязъл от колумбийското тихоокеанско пристанище Тумако.

В средата на декември дон Диего Естебан се съгласи да приеме емисар на един от най-големите и затова най-надеждни европейски партньори на Картела. Правеше изключение, понеже изключително рядко приемаше лично някой извън малкия кръг колумбийски приятели, но шефът на пласмента Хосе-Мария Ларго, отговорен за връзките с клиенти по целия свят, успя да го убеди.