Фредерик Форсайт - Кобрата

Първо спуснаха войнишката му торба на тънко стоманено въже. Тя се разлюля, но силни ръце я уловиха и я откачиха. Лебедката изтегли въжето обратно. Човекът до вратата кимна на Декстър и той стана и пристъпи до него. Закопчаха двете двойни карабини за ремъците на люлката и той стъпи в празното пространство.

Пилотът държеше блекхока фиксиран на 15 метра над палубата, морето бе като езеро в парк, а очакващите ръце уловиха Декстър. Щом стъпи на палубата, откопчаха карабините, блекхокът издърпа въжето и полетя към базата.

Посрещнаха го четирима: капитанът на кораба, играещ търпеливо ролята на търговски моряк, един от двамата радисти, които през цялото време поддържаха връзката на „Чесапийк“ с проект „Кобра“, капитан трети ранг Бул Чадуик, командир на Екип-3 на „тюлените“, и един як млад „тюлен“, дошъл да носи торбата. Това беше първият път, когато Декстър се разделяше с нея.

Корабът се насочи навътре в морето.

Чакането отне 24 часа. Двамата радисти се сменяха. На следващия следобед ВВБ „Крийч“ в Невада съобщи, че вижда на екрана нещо, излъчвано от „Мишел“.

Когато две седмици по-рано екипът на Кобрата във Вашингтон беше забелязал, че Картелът превключва трафика от Карибите на Тихия океан, програмата за патрулиране на „Мишел“ също бе променена. Сега самолетът се рееше на 18000 метра височина в режим на минимален разход на гориво и камерите му наблюдаваха брега от Тумако в дълбокия юг на Колумбия нагоре чак до Коста Рика и на двеста морски мили навътре в океана. И най-сетне бе засякъл нещо.

„Крийч“ прехвърли изображението в Анакостия, Вашингтон, където Джереми Бишоп, който като че ли никога не спеше и живееше само на смъртно опасна храна от денонощни закусвални, го прекара през базата данни. Морският съд, който от височина 18000 метра можеше да изглежда като незначителна чертичка, беше увеличен на цял екран.

Оказа се, че е един от последните кораби, на които Хуан Кортес бе упражнил магьосническите си умения с оксижена. За последен път го бяха виждали и фотографирали в някакво венесуелско пристанище преди месеци, но присъствието му в Пасифика потвърждаваше смяната на тактиката.

Корабът бе прекалено малък, за да има регистрация в „Лойдс“ — 6000-тонен ръждясал трампер, по-използваем за карибското крайбрежие или за обслужване на множеството малки острови, до които пътуваха само такива кораби. Току-що бе напуснал Буенавентура и се казваше „Мария Линда“. На „Мишел“ бе изпратена команда да продължи да го следва на север, а чакащият „Чесапийк“ се изнесе на позиция.

Благодарение на няколкото успешни прехващания „тюлените“ вече бяха натрупали практика. „Чесапийк“ се разположи на 25 морски мили по курса на трампера и малко след свечеряване на третия ден „Литъл Бърд“ бе издигнат на палубата.

Хеликоптерът излетя вертикално. Голямата надуваема лодка с твърд корпус на капитан Чадуик и двата по-малки атакуващи зодиака бяха вече на вода, така че когато „Литъл Бърд“ се устреми напред, те го последваха към скрития зад хоризонта товарен кораб. На кърмата на голямата НБЛ заедно с двамата специалисти по претърсване и човека с кокер шпаньола седеше Кал Декстър, стиснал здраво войнишката торба. Морето бе като тепсия и малката флотилия летеше с 40 възела.

Хеликоптерът, естествено, стигна „Мария Линда“ първи, прелетя покрай мостика, за да покаже на капитана надписа „US Navy“ и историята с недвусмислено насочената снайперска карабина се повтори за пореден път. По мегафона прозвуча заповед да спрат двигателите и капитанът се подчини.

Знаеше обаче какво трябва да направи. Кимна на помощника си и той се опита да изпрати предупредителното съобщение до слушащия оператор на Картела. Но нищо не работеше. Опита и мобилния телефон с предварително готовото текстово съобщение, после изпробва лаптопа и накрая — в пълно отчаяние — опита най-старомодното обаждане по радиостанцията. Високо над тях, напълно невидим, „Мишел“ заглушаваше всичко. И тогава капитанът видя носещите се на скорост атакуващи надуваеми лодки.

„Тюлените“ се прехвърлиха през борда и екипажът побърза да вдигне ръце. Капитанът, разбира се, протестира, а капитан Чадуик се държа много официално, но вежливо.

Екипажът има време да види на борда екипа по претърсване и водача с кокера, а после им нахлузиха черните качулки и ги избутаха на кърмата.

Капитанът отлично знаеше какво пренася и се молеше нападателите да не го намерят. Докато тръпнеше в очакване, се питаше колко ли години от живота си ще прекара в затвора на янките. Намираха се в международни води, правилата бяха на страната на американците, а най-близката суша бе Панама, чиито власти щяха да сътрудничат на Вашингтон и щяха да ги екстрадират на север през ужасната граница. Всички служители на Картела, от най-високопоставения до най-ниския по ранг, изпитваха панически ужас от мисълта за екстрадиция в Съединените щати. Това означаваше дълга присъда без никакъв шанс за лесно освобождаване след даване на подкуп.