Фредерик Форсайт - Кобрата

Като излезе от сградата на летището, пасажерът не се качи на автобуса, отиващ на юг към единствения туристически комплекс в Санта Мария, а взе такси и попита къде може да наеме кола.

Шофьорът нямаше представа, затова изминаха трите километра до Еспаргос и там пътникът отново се поинтересува. В крайна сметка стигнаха до фериботното пристанище на Палмейра и там местен собственик на автосервиз му даде под наем малко „Рено“. Декстър възнагради щедро шофьора на таксито и отпътува.

Името на острова не е Сол случайно. Той е равнинен и на него няма нищо, върху което окото да се спре, с изключение на безкрайни солници, някогашен източник на отдавна забравен просперитет. Сега на острова има две шосета и пътека. Едното шосе минава в посока изток — запад от Педра Луме през летището до Палмейра. Другото отива на юг до Санта Мария. Декстър избра пътеката.

Пътеката тръгва на север и продължава през нищото до фара на нос Фиура. Декстър изостави колата, защипа с чистачката бележка, информираща онзи, който можеше да полюбопитства, че възнамерява да се върне, нарами войнишката торба и извървя разстоянието до брега край фара. Вече се смрачаваше и фарът бе започнал да се върти. Декстър се обади по мобилния си телефон.

„Литъл Бърд“ се зададе откъм морето почти по тъмно. Декстър примигна с фенерчето кода за разпознаване и малкият хеликоптер леко се спусна на пясъка до него. Вратата от страната на пасажера беше просто отворен овал. Декстър се качи, напъха торбата между краката си и се пристегна с колана. Пилотът до него беше с шлем и му подаде също такъв, с монтирани слушалки.

Декстър сложи шлема и в ушите му се разнесе глас с подчертано британски акцент:

— Как беше полетът, сър?

„Защо винаги решават, че съм по-старши офицер?“, помисли Декстър. Пагоните до него показваха, че разговаря с младши лейтенант. Той самият някога бе стигнал до сержант. Обяснението сигурно беше побелялата коса. Но пилотът беше млад и му допадаше, така че той отговори:

— Без проблеми.

— Чака ни двайсетминутен полет до базата. Момчетата сигурно вече са сложили чая.

„Умирам за чаша хубав чай“ — помисли Декстър.

Този път кацнаха на палубата и нямаше нужда да се прави на въжеиграч. „Литъл Бърд“ беше толкова по-малък от „Блекхок“, че кранът го вдигна и леко го спусна в трюма, чийто капак без забавяне се плъзна върху отвора. Пилотът тръгна напред и мина през желязна врата към столовата на Специалните сили. Декстър бе отведен в обратна посока, към кърмовата надстройка, където се запозна с шкипера на кораба и майор Пикъринг, командира на екипа от СВМС. По време на вечерята се запозна и с двамата си сънародници — радистите, които осигуряваха връзката на „Балморал“ с Вашингтон, Невада и по този начин със „Сам“, който кръжеше невидим някъде в тъмнината над главите им.

Трябваше да изчакат три дни южно от островите Кабо Верде, докато „Сам“ засече цел. Оказа се поредният рибарски кораб, подобен на „Белеса дел Мар“, само че този носеше името „Бонита“. Нямаше как външен наблюдател да се досети за това, но корабът плаваше към среща в морето в мангровите блата на Гвинея-Конакри — поредната провалена държава, управлявана от брутална диктатура. Също като „Белеса“ и „Бонита“ вонеше — това целеше да маскира миризмата на кокаина.

Корабът вече имаше седем плавания от Южна Америка до Западна Африка и макар на два пъти да бе засичан от Тим Менхайър и неговия ОАМЦ-Н в Лисабон, и двата пъти се бе изплъзвал, понеже наблизо не бе имало боен кораб на НАТО. Този път имаше, макар да не изглеждаше като такъв, и дори ОАМЦ не знаеше истината за зърновоза „Балморал“.

Хуан Кортес бе работил на „Бонита“ — в действителност това бе един от първите му кораби — и бе направил тайника в най-задната част на кърмата, до машинното, където към останалата воня се добавяше острата миризма на нагорещено машинно масло.

Процедурата бе почти идентична на тази в Тихия океан. Когато командосите напуснаха „Бонита“, нейният доста озадачен, но безкрайно благодарен капитан получи пространно извинение от името на Нейно величество за неприятностите и забавянето. Щом двете НБЛ и „Литъл Бърд“ се скриха зад хоризонта, капитанът отвинти дъските зад двигателя, издърпа встрани фалшивия панел на корпуса и провери съдържанието на тайника. Изглеждаше недокосван. Нямаше абсолютно никаква следа от човешка намеса. Нещастните гринго с цялото им самочувствие и кучета не бяха намерили тайното карго.