Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

— След това генерал Кортини кацна с единия вертолет и ми направи предложение, на което не можех да откажа.

— Да поемете вината за част от събитията?

— Да. Сподели ми, че са вдигнали във въздуха и другата лаборатория за хероин в Пургаторио секунди преди да обстрелят автомобила на дон Томазо. По-късно разбрах, че и дон Гаетано е бил убит тази сутрин.

— Но не от вас?

— Не от мен. Ние очаквахме заложниците в Кастеламаре. И тримата бяхме там.

— Трима?

— Да. В акцията участваха трима агенти.

— Убийствата на дон Гаетано и семейството му очевидно са дело на, как да кажа… армията. Телата са обезобразени посмъртно, за да напомнят на италианска вендета.

— Попитайте Кортини. Мога да ви гарантирам единствено, че това не е наше дело. Скоро ще дам пресконференция, на която ще намекна, че Гаетано е станал жертва на мафиотска война.

— Предполагам, че така ще обясните и експлозията в първата фабрика за хероин, въпреки че вината за нея е ваша.

— Да, за това сте прав.

— Грандиозна работа. Поздравявам ви. Дори и статисти успяхте да си осигурите, доколкото разбирам. Как ги принудихте? Направихте им предложение, на което нямаше как да откажат?

— Може и така да се изразим — размърда се неспокойно Карл.

— Какво се разбрахте с Кортини?

— Ако му помогнем с пропаганда, той ще си затвори очите за извършените от нас убийства. Не можах да откажа, най-вече заради по-младите ми сътрудници, които през цялото време само изпълняваха заповеди.

— Да, разбирам — меланхолично пророни Да Пиемонте. — Човек трудно може да откаже на Кортини. Е, сега с бандата му ще се развихрят. Съвсем скоро се очаква парламентът да приеме нов закон, който предвижда извънредни мерки при борба с мафията. Мисля, че разбирате накъде клонят нещата.

— Да — отвърна Карл мрачно. — Към Мусолини.

— Е, преувеличавате. Но определено доста помогнахте на нашите конспиратори в Рим. Струваше ли си?

— Не мога да отговоря на този въпрос — рече Карл искрено. — Шведските заложници са свободни. Това е едната везна.

— Вярно е. Тук можем да добавим и факта, че около десет процента от организираната престъпност в Сицилия бе елиминирана.

— А какво ще натежи на другата везна? — пробва се Карл.

Да Пиемонте не отговори. Вместо това се изправи и му подаде ръка, за да се сбогува.

— Разбирам, че ви очакват в Рим — рече, докато се ръкуваха.

— Да — потвърди Карл. — Трябва да ида там, но не знам защо.

— За да може италианската държава да ви засипе с почести, коменданте. Колкото повече похвали получавате, толкова по-съблазнителни изглеждат методите ви. Простете грубия ми тон, но в момента в душата ми бушуват противоречиви чувства. Аз съм само един обикновен офицер, който се опитва да си върши работата, но никой не иска да ми подаде ръка.

След тези думи Да Пиемонте погледна към стиснатите им ръце, усмихна се леко и демонстративно освободи своята.

— Както ви казах — отпусна се скамейката той, — никой не иска да ми подаде ръка, а вашите са оковани в белезници. Довиждане, Хамилтън.

Карл си тръгна, без да изрече и дума повече.

Зала „Вагнер“ бе препълнена, на входа ѝ цареше пълен хаос и хората се блъскаха да минат през детектора за метал.

Четиримата шведи седяха пред подиума, когато Карл влезе, предвождан от четирима полицаи с тъмни дрехи, които с мъка му проправиха път към сцената. Мигом го заслепиха светкавиците на фотографите.

На масата имаше гора от микрофони. Четиримата шведи бяха обръснати, носеха чисти ризи и, изглежда, бяха обзети от някаква еуфория. Непрекъснато се шегуваха и се смееха.

— Какво, по дяволите, правите тук? — изсъска Карл ядно, като зае мястото си. Някой му отговори, че половин час след пристигането си в хотела се озовали под журналистическа обсада и решили, че пресконференцията е добър начин да задоволят любопитството на медиите.

— Ясно — рече Карл и се изправи. — Първо бих искал да се извиня, че пресконференцията ще бъде проведена на английски, а не на италиански. А сега да продължим по същество. Ето какво се случи. Една сицилианска гангстерска организация отвлече четирима шведски граждани с единствената цел да изнудва шведската държава. Простете, мисля, че забравих да се представя. Името ми е Хамилтън, Карл Хамилтън.

Думите му бяха посрещнати с хихикане, което го ядоса още повече. Не можеше да разбере на какво се дължи подобна реакция. Не бе казал нищо смешно. Карл представи останалите четирима мъже, докато обмисляше следващата си реплика. Светкавиците на фотоапаратите буквално изгаряха кожата му.