Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

— Разбира се — отвърна Карл и прекъсна разговора.

След малко отново се обърна към седящите на задната седалка и прекъсна току-що започналия им разговор.

— Бих искала да ви помоля за няколко услуги — рече уморено, сякаш ставаше дума за дреболии. — Първата е да запазите самоличността на колегите ми в тайна. Те и двамата работят за шведското военно разузнаване и в никакъв случай не бива да разкриват кои са. Разбрахте ли?

Четиримата шведи в един глас заобясняваха как напълно може да разчита на тях.

— Добре — кимна Карл отегчено. — Има и още нещо. Трябва да потвърдите, че последната експлозия е резултат от възникнала престрелка между нас и мафията, а не дело на италианската отбрана, както се случи в действителност. Това е цената, която трябва да платим за свободата ви. Изключително важно е да запазите истината за събитията в тайна. Само за това ви моля. За всичко останало може да разказвате колкото искате.

Палермо бе красив, почти идиличен в ранния час. Градът все още бе облят в червена светлина, когато влязоха в него, трафикът бе слаб.

— Ще постъпим по следния начин — обърна се Карл към Луиджи и Оке. — Ще ни оставите при хотела, след това ще вкарате камиона в гаража, ще прехвърлите целия товар в другата кола, която също ще откарате в гаража, като преди това я огледате. Ето ви ключовете. Ще се върнете в базата до нови нареждания. Трябва да вземете цялата техника със себе си. Ясно ли е?

Двамата кимнаха, а Карл отново се обърна към задната седалка.

— Всеки от вас ще има собствена стая. Ще се погрижа да получите нови дрехи, можете да се обадите вкъщи веднага след като ви настаним и да съобщите на близките си кога да ви очакват и така нататък. Ако искате, си поръчайте закуска или каквото решите. Всичко е за сметка на „Буфорш“ или държавата.

— Цяла седмица ни храниха със сардини — отбеляза Сандгрен с почти наставнически тон, сякаш се опитваше да възвърне военния си авторитет.

— Е — разсмя се Карл. — Тези, които говорят италиански, може да поръчат румсървис. Другите ще останат с пръст в уста.

Наближаваше шест и половина, когато свърнаха при барикадирания от полицаи и карабинери хотел. Веднага щом паркираха колата, към тях се втурнаха въоръжени служители на реда и ги заобиколиха. Оке Столхандске отвори страничната врата и махна с ръка на пътниците да слязат, като скрият лицата си от фотографите, които се мяркаха тук-там в тълпата. Четиримата освободени поискаха да стиснат ръката на спасителите си, за да им благодарят, но Карл раздразнено отсече, че няма време за това. След това излезе от колата и грубо издърпа останалите, тръшна вратата след себе си и даде знак на Луиджи да потегля.

Няколко мъже в черни униформи буквално ги избутаха в хотела, където към тях веднага се приближи един карабинер, който говореше английски. Карл му обясни накратко как стоят нещата. Новите гости бяха отведени под охрана до стаите си, а Карл се зае с тривиални дейности като покупка на дрехи и закуска, заръчвайки всичко да бъде записано на неговата сметка.

— Мисля, че и на мен ми трябва охрана. Иска ми се малко да поспя, а онзи тип Гаетано се закле да ме убие — рече той извинително на вежливия точен майор, който бе срещал в щаба на Да Пиемонте.

— Не смятам, че съществува подобна опасност — отвърна майорът с усмивка. — Цялото семейство на дон Гаетано бе убито тази сутрин към пет часа.

— Е, това улеснява нещата — рече Карл, който ни най-малко не споделяше ентусиазма на колегата си. Взе ключа, кимна леко за довиждане и тръгна към стаята си.

Започна вяло да опакова багажа си в двата куфара, но скоро тази дейност му омръзна, излегна се на леглото и се загледа в тавана. Замисли се как ли бе умрял Гаетано Мазара. Дали това бе дело на хората на дон Томазо, или на италианската отбрана и трябваше ли да поеме отговорността и за този атентат, или пък да го запише в графата „мафиотска война“.

Сетне реши за миг да забрави миналото и за първи път от доста време насам да се замисли за бъдещето. Трябваше да се яви в Рим, а не знаеше защо. Но и нямаше смисъл да бърза.

Опита се да заспи, но не можа, на всичкото отгоре и телефонът му иззвъня. Журналистите се бяха събудили.

Карл позвъни на рецепцията и помоли да не го свързват с журналисти, като вместо това им съобщават, че могат да посетят пресконференцията в зала „Вагнер“, насрочена за десет часа. Стига това да бе възможно.

Очевидно бе възможно, ако полицията отговаряше за сигурността.