Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

— Ще пуснете ли заложниците? — попита Карл.

— Не, трябва да ви ги доведем. Имат качулки и превръзки на очите. Сам знаете как стоят нещата.

— Окей — рече Карл. — Така да бъде. Един от хората ви ще доведе заложниците тук. След това ще му наредите да ги отведе до колата ни, да ги остави там и да се върне. Аз ще ви изчакам да се качите в колата си и да потеглите. Какво мислите?

— Добре — рече дон Томазо и кимна замислено. — Но наистина ли сте готов да поемете риска да останете сам тук?

— Да — рече му Карл. — Това не е кой знае колко голям риск, стига да се държите разумно. Ако откриете огън, разстоянието няма да ме спаси. Може и да успеете да ме уцелите, но само след няколко секунди с вас е свършено. Подобна развръзка не е изгодна нито за нас, нито за вас.

Дон Томазо кимна, вдигна бялата си носна кърпичка и я размаха във въздуха. След малко една от страничните врати на доджа се плъзна встрани и отвътре изскочиха двама мъже с картечници през рамо, които помогнаха на четирима души да слязат. Ръцете им бяха вързани на гърба, а на очите им имаше превръзки. След това разрязаха въжетата, отпушиха грубо устите им под качулките и провериха дали могат да ходят. Карл напрегна поглед, но доколкото можеше да види, това бяха истинските заложници. Не се опитваха да ги измамят. А и Луиджи, и Оке наблюдаваха цялата сцена през оптичните си мерници и вероятно вече щяха да са разкрили евентуален блъф.

Един от хората на дон Томазо подреди заложниците в редица, накара ги да се хванат за ръце и задърпа първия, който на свой ред повлече останалите зад себе си.

Когато процесията измина половината от пътя, Карл с облекчение разпозна Нилс Густав Сандгрен, който изглеждаше здрав и читав, въпреки че силно накуцваше. Когато заложниците стигнаха до дон Томазо, той нареди на служителя си да ги отведе до другата кола. Мъжът се опита да протестира, но дон Томазо го накара да замълчи с няколко резки думи, така че заложниците продължиха напред към ситроена.

Полковник Нилс Густав Сандгрен бе озарен от ужасно прозрение. Канеха се да ги продадат на някоя друга мафиотска банда; това бе напълно нормално в Италия. Веднага щом бандитите получеха откуп за похитените, ги препродаваха на някой друг, който да поднови изнудването. Полковникът разбра, че се намират на усамотено място. Вървяха по сух, прашен път, навярно далеч от населени места. А подозренията му се засилиха още повече, когато мъжът, който ги пое, заговори на италиански на мафиота доставчик. В следващия миг превръзките бяха свалени от очите им, а италианецът благодари на доставчика с няколко шеговити реплики, от които Нилс Густав Сангрен разбра само половината. Но очевидно купувачът бе доволен от състоянието на стоката и получената отстъпка. В следващия миг италианецът, който държеше снайпер в ръка, ги събра накуп и буквално ги бутна в канавката.

— Не мърдайте оттук! Ние сме военни от отдел ОП 5. Добре дошли на свобода. Но не мърдайте!

Четиримата шведи се спогледаха. Явно всички мислеха, че ги предават на друга групировка, затова изпаднаха в шок, когато чуха италианския мафиот да говори на перфектен шведски. В следващия миг смисълът на думите му достигна до съзнанието им. Не казаха нищо, може би защото устните им бяха толкова пресъхнали, че не можеха да говорят. Просто се спогледаха, за да проверят дали са разбрали правилно. Единият от директорите на „Буфорш“ затрепери, сякаш го втрисаше.

Служителят на дон Томазо се върна при Карл и своя дон. На хоризонта се появи червена ивица. Слънцето изгряваше.

Дон Томазо и Карл се спогледаха, без да кажат нищо. Накрая донът протегна нерешително ръка. Карл се поколеба, но се усмихна и я пое. После дон Томазо извади четири паспорта от джоба си, подаде му ги, обърна се и тръгна след служителя си.

Карл не помръдна от мястото си, както бе обещал, докато те се качиха в колата си и потеглиха. Едва тогава се затича назад към микробуса и още отдалеч извика на колегите си видели ли са нещо подозрително. Оке и Луиджи стояха с бинокли в ръка и оглеждаха внимателно целия район. Но всичко бе спокойно. Някъде далеч се чуваше бръмченето на хеликоптер. На около три километра, но това бе всичко. Колата на дон Томазо се отдалечаваше бавно със загасени светлини.

Карл се приближи до четиримата ошашавени шведи, извади нож и отряза остатъците от въже по ръцете им.

— Казвам се Хамилтън, командир Карл Хамилтън — рече той, без да вдигне глава.

Изправи ги един по един и се опита да прецени състоянието им; те мълчаха, изглежда, все още бяха в шок. Карл помогна на най-слабия от похитените да отиде до автомобила и за последен път се обърна колата на дон Томазо, която почти бе изчезнала от поглед.