Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Не, бе по-добре да избере мястото и да им съобщи точните координати едва един час преди срещата. Така че никой, враг или приятел, да не успее да подготви капан.

Това бе всичко. Единственото, за което му оставаше да мисли, бе последната му вечер в Палермо, през която можеше да се чувства в безопасност. Затова реши да излезе и да се поразходи няколко часа, ако не за друго, то за да усложни живота на преследвачите си. Може би щеше да открие някое приятно ресторантче и след вечеря да се върне в хотела, за да се наспи.

Погледна към телефона си, но реши да не се обажда на никого. Нито на Сам, нито на Да Пиемонте, нито дори на Теси.

Нилс Густав Сандгрен бе целият в синини и изпитваше силни болки. На всичкото отгоре го държаха вързан, с качулка на главата, и широко тиксо на устата, сред чувалите с картофи.

Въпреки всичко усещаше известен оптимизъм за първи път след опита за бягство. Останалите бяха изпаднали в апатия, когато го захвърлиха при тях и го завързаха за последното свободно метално легло. Не успя да ги развесели дори когато им каза, че в момента се водят преговори за освобождаването им. Те отбелязаха, че се намират в Калабрия, а не в Сицилия.

Той се опита да им обясни, че това няма голямо значение. На всички им бе ясно, че фамилиите в отделните райони си сътрудничат и че няма кой знае каква разлика между мафията в Калабрия, Сицилия или Неапол.

Но може би останалите бяха прекарали твърде дълго време в плен и бяха изгубили всякаква надежда. Освен това пръстът на единия от представителите на „Буфорш“ бе силно възпален и той се притесняваше от тетанус.

Но Нилс Густав Сандгрен успя да избяга. Поне така си мислеше до последния момент.

Желязното му легло бе доста паянтово и той успя да разклати още от първия път крака, около който бяха увили веригата му. След това някак убеди момчето от „Ериксон“ да му помогне да размърда леглото напред-назад и така успяха да издърпат крака от каменния под. Нилс Густав Сандгрен освободи единия край на веригата и го захвана за крачола си.

Трябваше да успее да повика помощ преди разсъмване. Без особено усилие се промъкна край пазачите, които седяха в една колиба малко по-надолу. Останалите заложници знаеха от коя посока са дошли, а и ако човек се заслушаше нощем, можеше да чуе шума на автомобили в далечината.

Мислеше си, че ако стигне до някое шосе, всичко ще е наред.

След няколко часа лутане из планината най-накрая излезе на някакъв път. След това дори успя да се качи на стоп в камиона на двама селяни. Обясни в какво положение се намира, те кимнаха замислено в знак, че разбират. До изгрева оставаше доста време и всичко изглеждаше добре.

Тогава селяните обърнаха камиона и му обясниха, че ще свърнат по един по-пряк път до следващото село, където имало пост на карабинерите. Но вместо това го откараха до собственото си село, пребиха го от бой в една плевня и се обадиха на местния дон, който го върна в пещерата, където отново го набиха.

Това бе мрачният край на безсмисления му, но героичен опит за бягство. Очевидно никой от жертвите на похищения в Калабрия не можеше да очаква разбиране от местните хора. Това бе една добре развита и доходоносна индустрия. Всеки евентуален протест би бил посрещнат по-скоро с презрение. Как изобщо си позволяваха да спъват местния бизнес?

Най-хубавото бе, че не го убиха. Че все още бе по-ценен жив, отколкото мъртъв. Макар и това да не бе напълно сигурно.

Двамата индустриалци твърдяха, че поне могат да се надяват колегите им да предоставят сумата за освобождаването им. Единият дори призна, че е сключил специална застраховка за подобни случаи. Според него това бе едва ли не задължително, ако работиш в Италия.

Но това, че частният бизнес бе готов да плати за директорите си, не означаваше, че и Генералният щаб ще го стори.

Когато мафиотите дойдоха да ги приберат, всички носеха маски, което бе добър знак. Ако намерението им беше да ги убият, подобна предпазливост би била излишна.

Но човек никога не можеше да е напълно сигурен. Всички знаеха, че видиш ли лицето на похитителя си, с теб е свършено. Гангстерите може би използваха трика с маските, когато повеждаха пленниците си към сигурна смърт, за да нямат проблеми по време на транспортирането.

Пътуването продължи доста време, а по силното ехо отвън можеха да съдят, че се намират на ферибот. В началото човек можеше да го сбърка с огромен гараж или нещо подобно, но постепенно бяха усетили вълнението на морето.