Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Ферибот от Калабрия можеше да отива само на едно място. Сицилия.

Нилс Густав Сандгрен за пореден път прокле тиксото на устата си. Страшно му се искаше да обсъди оптимистичната си теория с останалите, които се намираха в изключително тежко психическо и здравословно състояние. Сигурно е ужасно да си принуден часове наред да лежиш заровен в картофите, убеден, че това е последното ти пътуване.

Нилс Густав Сандгрен обаче бе изпълнен с огромна надежда, която даже притъпяваше болките. Дори успя да задреме.

Един час преди уреченото време на срещата Луиджи се свърза с неприятеля на неговата честота, за да съобщи къде точно да отидат. Два пъти им обясни как да стигнат до мястото, описа им и собствения си автомобил и накрая остана с убеждението, че събеседникът му е разбрал всичко отлично.

— Имаме зелена светлина — каза Луиджи, щом изключи радиото. Ние ще се появим от юг, а те от север. Да тръгваме.

Той запали микробуса и излезе на пътя. Останалите двама мълчаха. Оке Столхандске се бе настанил на просторната задна седалка и си играеше с оръжията. Карл седеше с бинокъл в ръка и мълчеше. Изглеждаше мрачен.

Мястото на срещата се намираше сред огромна равнина с лозови масиви и пшенични ниви, без къщи или дървета. Прекосиха я на зигзаг, като от време на време спираха и оглеждаха околността. Бе започнало да се развиделява и видимостта им се увеличи на няколко километра. Караха бавно, със загасени светлини. Когато пристигнаха на мястото, слязоха от автомобила и отново се ослушаха и огледаха.

Знаеха отлично кое е слабото им място, но не говореха за това. Не им се вярваше дон Томазо да реши да си изпробва късмета с ново нападение. Все пак не знаеше колко са на брой и нямаше основание да вярва, че ще елиминира врага с един удар. А и едва ли притежаваше необходимите ресурси, за да го стори.

Втората кола се появи в уречения час. Един черен или тъмносин микробус „Додж“ или нещо подобно. Карл кимна на останалите. Те посегнаха към оръжията си и се подпряха на капака на собствения си автомобил.

— Сто или двеста метра, какво предпочитате? — попита Карл с ръка върху лостчето за светлините.

— Имаме по-голям шанс от по-далеч — прошепна Оке.

— Какво каза, че не чух? — пошегува се Карл на висок глас. — Добре, да речем сто и петдесет метра.

Когато другата кола се приближи на това разстояние, Карл премигна два пъти с фаровете. Колата незабавно спря и повтори сигнала.

— Стискайте палци — рече Карл и тръгна към вражеския автомобил с вдигнат пистолет в ръка. Спря по средата на пътя.

Една от вратите се отвори и дон Томазо с мъка слезе от колата. Въпреки разстоянието и мрака нямаше съмнение на кого принадлежи въпросната фигура. Карл го чу да ръмжи ядосано.

Наоколо цареше пълна тишина, жежкият вятър неочаквано бе притихнал, а морският бриз ги зарадва с лелеяна прохлада. Карл стоеше неподвижен, отпуснал пистолета до бедрото си. За момента не го грозеше опасност. Ако дон Томазо направеше някаква глупост, щеше да си отиде пръв.

— Добър вечер, коменданте — изпъшка дон Томазо, когато най-накрая стигна до Карл. — Ето че се срещаме за последен път.

— Да, и аз така се надявам — рече Карл сериозно. — Никой от нас няма да остане особено доволен, ако се наложи да се срещнем още веднъж.

— Да, да — кимна дон Томазо с раздразнение. — Независимо дали ми вярвате, или не, за мен това е краят на нашата история. Много скъпо ще ми излезе, ако се опитам отново да ви убия, а и очевидно това е почти невъзможно. А пък старият ми приятел дон Гаетано с удоволствие ще се заеме с тази задача. Нека сега пристъпим към действие.

— Да — рече Карл. — С вас ли са заложниците?

— Да, всичките четирима са в колата зад мен.

— „Чудесно, значи вече му се вижда краят.

— Хм, нека не избързваме, коменданте — възрази дон Томазо. — Значи пускаме заложниците, те минават зад вас и какво се случва после?

— Аз ще се върна при своята кола заедно с тях, а вие — при вашата. И вашите, и моите стрелци ще ни държат под око, без да си изпускат нервите. Мисля, че така е най-лесно. Имате ли някакви възражения?

— Да — рече дон Томазо тежко. — Като се има предвид колко е точен мерникът ви, с хората ми ще се окажем в доста неизгодна позиция, след като ви предадем заложниците.

— Не ми ли вярвате, дон Тамазо? — засмя се Карл.

— Сам знаете, че обещанията губят сила с увеличаването на броя на засегнатите — отвърна му дон Томазо мрачно. Отказваше да се предаде.