Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

— Разбрано, генерале. Давайте — отвърна Карл, изпълнен с лоши предчувствия.

— Едната възможност е да предоставя тази касета на полицията в Сицилия или на един определен следовател. След това вие и колегите ви със сигурност ще бъдете осъдени за убийство. Предполагам, че един-двама адвокати с удоволствие ще се нагърбят с тежката задача да ви защитават, но даже и да се позоват на смекчаващи вината обстоятелства, става дума за толкова многобройни жертви, че не ви мърдат двайсет години затвор. И това се отнася дори за младия ми приятел Бертони, както и за третия член на екипа ви.

— Вероятно сте прав — рече Карл хладно, сякаш това не го засягаше особено. — Вероятно точно това ни очаква, ако предадете въпросната касета. Но, разбира се, аз ще разкажа за извършените от вас убийства.

— Точно тук е проблемът! — рече генералът остро. — Това е немислимо. Подобни разкрития биха прераснали в скандал. Мен, разбира се, ще ме оправдаят. Така че ще ви се наложи да поемете вината и за последните събития. Както ви казах, двайсет години не ви мърдат. Както и на колегите ви.

— Предполагам, че не това се опитвате да ми предложите, генерале. При цялото ми уважение, бих искал да разбера каква е единствената ми алтернатива? — попита Карл, внезапно обзет от невероятна умора или по-скоро тъга.

— Днес ще свикате пресконференция, за предпочитане е на нея да присъства и някой от току-що освободените заложници. Ще поемете отговорност за една част от събитията. Ще разкриете индиректно как сте предизвикали война между две мафиотски организации и сте ги притиснали да освободят заложниците. Освен това ще изтъкнете колко е важно мафията да бъде третирана точно по този начин. Разбрахте ли?

— Да — пророни Карл. — Поне така мисля. Искате да изпратя един вид политическо послание за това — колко е важно мафията да бъде преборена със силови методи. Ако се съглася, с колегите ми ще получим свободата си, ако ли не — отиваме в затвора. Страхотно предложение.

— Вече ви помолих да запазите иронията за себе си — изсумтя генералът. — Очаквам от вас да приключите последната фаза от операцията както се разбрахме и още тази вечер да се явите в Рим!

— Разбрано. Но как бих могъл да обясня последната експлозия. Ние не разполагаме с ракети „Хелфайър“.

— Използвали сте гранатомета. Стигнало се е до престрелка, врагът ви е нападнал и вие сте се защитавали. Нито един технически анализ няма да може да постанови какъв тип боеприпаси са използвани. Както вече видяхме, оръжията ви са доста ефективни. Но каквото и да правите, признайте единствено убийство при самозащита. Останалото представете като дело на самите мафиоти. Късмет!

Генералът бързо стисна ръката на Карл, нахлузи шлема си и се качи в хеликоптера. Машината забръмча. Карл избяга встрани от вихрушката от червена пръст. После бавно се върна при очакващите го шведи.

— Какво, по дяволите, бе това? — заразпитва Оке Столхандске.

— Италианската армия се е съмнявала, че ще успеем да се справим сами, затова малко се изхвърли на финала — отвърна Карл. Изведнъж осъзна, че съвсем скоро ще се сблъска с още едно усложнение. — Влизайте в колата — рече той. — Да се прибираме.

Те се наблъскаха в автомобила, а Луиджи седна зад кормилото.

— Откъде да мина? Може ли да очакваме неприятни срещи? — попита той в отчаян опит да завоалира същинския си въпрос, най-вече заради четиримата им измъчени гости.

— Не, няма страшно — отвърна му Карл и разтри вежди. — Мини по магистралата, това е най-прекият път до хотела. Всички имат нужда от гореща вана, трябва да се обръснат и преоблекат. Сами трябва да се погрижим за всичко. Получих паспортите на господата, така че поне няма да ни се наложи да се борим с бюрокрацията.

Карл мълча дълго. Беше мрачен въпреки щастливата развръзка. След това внезапно се обърна към пътниците на задната седалка.

— След малко всеки от вас ще може да се отпусне в горещата вана — започна той. — Предполагам, че ще искате да се обадите у дома. Запазили сме ви билети за два часа. През Милано за Стокхолм. Още тази вечер ще сте си вкъщи.

След това отново се обърна напред, без да изчака какъвто и да било коментар, извади телефона и събуди Да Пиемонте.

— Добро утро. Извинявайте, че ви безпокоя. Четиримата освободени заложници вече са на път към хотела. Ще пристигнат там след по-малко от час. Стаите им са запазени. Ще ни трябва охрана, докато се качат на самолета. В два часа.

— Поздравления. Бих искал да ви помоля да се срещнем, преди да изчезнете — отвърна Да Пиемонте. В гласа му нямаше и грам сънливост, което не бе кой знае колко странно при дадените обстоятелства.