Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

След пет минути обаче телефонът му отново иззвъня. Бе полковник Да Пиемонте, който го помоли веднага да се срещнат. Щеше да прати кола да го вземе. Карл не можеше да му откаже, затова стана, наплиска лицето си със студена вода и сложи чиста риза. На прага рязко спря. Осъзна какви последствия, най-вече в личен план, ще има въпросната пресконференция. Затова се върна обратно в стаята, вдигна телефона, набра номера ѝ и я събуди на четвъртия или петия сигнал.

— Извинявай, че те събудих — рече той.

— Нищо, така или иначе ми е време да ставам — измърмори тя сънливо, но в следващия миг се разбуди, обладана от ярост. — Как може да се обаждаш толкова рядко! Не разбираш ли, че се притеснявам? — Карл усети как коленете му се подкосяват.

— Да — рече тихо. — Разбирам и може би затова ми е толкова трудно да се обадя. Знаеш, че не обичам да те лъжа.

— Признаваш, че акцията е опасна?

— Не. Не е опасна, вече не. Всичко приключи, шведите са свободни и в момента се намират в хотела ми. Още тази вечер ще се приберат у дома.

— Ау! — възкликна тя, а на Карл му се стори, че гневът ѝ малко поутихна. — Та това е чудесно, защо не каза веднага? Кога се прибираш?

— Трябва да остана тук още някой друг ден. Имам малко бюрократична работа. Накрая нещата леко се объркаха. Недей да вярваш на всичко, което прочетеш във вестниците утре.

— Какво искаш да кажеш с това „объркаха“? Защо не можеш да си дойдеш веднага?

— Доста хора умряха и трябва да попълня малко документи. В момента не мога да ти кажа повече. Но бъди спокойна, всичко приключи. Тази вечер пътувам за Рим и ще ти звънна оттам, обещавам.

— Наистина ли?

— Да. Липсваш ми, обичам те. Скоро ще се видим. Между другото, все още нямам къде да живея. Мога ли пренощувам у вас? — попита с престорено сериозен глас. Тя избухна в смях и му напомни да ѝ съобщи кога точно пристига, за да се подготви.

Карл облекчен затвори слушалката. Задържа ръката си върху нея и се усмихна — за първи път от доста време. След това позвъни на домашния телефон на Самюел Улфсон. Оказа се, че го е изпуснал за няколко минути. Сам вече бе тръгнал за работа. Карл помоли съпругата му да му съобщи, че шведите са свободни и още тази вечер се връщат в Швеция и че ще се обади по-късно с повече информация.

Тогава с изненада установи, че тази новина вече е съобщена в Швеция. Бяха я пуснали още в новините в седем.

Той слезе в лоби бара и с мъка си проправи път през стената от полицаи и журналисти. След това веднага се качи в очакващата го кола, която полетя напред със свистящи гуми и включени сирени.

Вместо да го отведе към щаба на карабинерите, както очакваше, автомобилът пое в съвсем различна посока — към сградата на правителството от другата страна на парка. Шофьорът и началникът му ескортираха Карл през норманския замък до един параклис. Там го очакваше Да Пиемонте. Той махна с ръка да ги оставят насаме. Няколко минути двамата с Карл се гледаха, без да изрекат и дума.

Да Пиемонте го подкани да го последва и Карл влезе във вътрешността на светинята. Нямаше никого. Полковникът седна на един от предните редове в центъра на храма и с жест помоли Карл да се настани до него.

Карл огледа мраморните колони и златната мозайка на пода пред статуята на Исус, също в златно и синьо, която много напомняше на мозайката от Монреале.

— Знам, че не сте особено религиозен, Хамилтън — започна Да Пиемонте с известно усилие. — Въпреки това си мисля, че ще ви е по-трудно да ме излъжете тук, отколкото в кабинета ми, а и така ми се отваря възможност да ви покажа една по-красива Сицилия от тази, която познавате. Това, разбира се, е от второстепенно значение.

— Да — рече Карл. — Отново съм изправен пред приказната красота на смесицата от арабски и нормански елементи. Хората, които са построили този храм, са живели в мир. Странно наистина, но този храм е живото доказателство, че и това е възможно.

— Какво се случи тази сутрин? — попита Да Пиемонте, без да поглежда събеседника си.

— Срещнахме се с дон Томазо, той ми предаде шведските заложници, както се бяхме разбрали — започна Карл колебливо, защото не знаеше дали да излъже, да премълчи истината, или да разкаже какво точно се бе случило.

— А след това? — попита Да Пиемонте безмилостно.

— Два военни хеликоптера „Кобра“ — реши да заложи на истината Карл — изстреляха ракети с лазерно самонасочване, вероятно „Хелфайър“, по колата на дон Томазо. Едва ли някой е оживял.

— Не. — В гласа Да Пиемонте звъннаха остри нотки. — Няма оцелели. И дон Томазо, и единственият му син загинаха. А после?