Ян Гийу - Вендета - Жива мишена

Дон Томазо кимна и посегна към телефона си.

— Да, ще ви откараме до града. Изчакайте само да ви отворим — рече и се съсредоточи върху разговора.

— Няма нужда — вметна Карл и безгрижно въведе кода на вратата. — Мога и сам.

Дори не си направи труда да хвърли един последен поглед към учудените им лица. Когато слезе долу, получи обратно кобура и пистолета си. От другата страна го посрещна нервен млад мъж и му обясни на смесица между италиански и английски, че ще го откара до Палермо и че колата е с бронирани стъкла.

Хотелът направо бе обсаден. Бяха изпратили нов отряд карабинери с униформи и автомати, а пред главния вход вече имаше бариери. Лоби барът бе пълен с цивилни полицаи. И с журналисти, които се изправиха веднага щом Карл се появи и се нахвърлиха отгоре му. Той застана на рецепцията, за да вземе ключа си, и бе залят с дъжд от въпроси. Изчака да му дадат ключа, след което се врътна и тръгна към стълбите, без да каже и дума. Премина смело през тълпата журналисти и се измъкна от първите преследвачи още на третото стъпало.

Когато се качи в стаята си, веднага позвъни на рецепцията и трескаво съобщи, че очаква посещение от двама сицилиански джентълмени, че са се разбрали да се срещнат в бара, но че това очевидно не бе най-подходящото място в момента, затова посетителите са добре дошли в стаята му. Очевидно служителят на рецепцията се бе сменил, защото Карл напълно безпроблемно успя да се разбере с него на английски. Или пък полицаите бяха превзели целия хотел.

Карл се отпусна тежко в единия фотьойл и усети нарастващо недоволство. Изобщо не му допадаше идеята, че хотелът гъмжи от журналисти. Бе чул въпроси на шведски, английски и италиански, което означаваше само едно: до пресата бе стигнала твърде много любопитна информация и начинанието им рискуваше да се превърне в някакъв театър за обществеността. За миг се замисли дали да не смени хотела, но осъзна, че това няма да разреши проблема му. Журналистите нямаше да се откажат, а и да се настани на съвсем непознато място, носеше огромен риск както за него самия, така и за хората наоколо. Въпросът бе колко от журналистите щяха да са будни в шест сутринта? Дали щяха все още да го чакат в лобито на хотела?

Всъщност това нямаше никакво значение. Тогава всичко така или иначе щеше да е приключило.

Карл вдигна слушалката, за да позвъни на Теси, но се отказа. Не искаше отново да му се налага да обяснява защо не ѝ се е обадил по-рано. Вместо това извади радиото си, свърза се с базата и им съобщи, че операцията е преминала към следващата фаза и че в най-скоро време вероятно ще получат инструкции да се отправят към другия край на носа, при Капо Сан Вито. Всичко изглеждаше отлично.

Въпреки това гласът му не прозвуча особено ентусиазирано; осъзна го сам и за всеки случай още веднъж повтори, че нещата се развиват добре.

След малко някой почука на вратата и Карл насочи пистолета натам, без да става.

— Влез! — извика.

На прага колебливо се подаде мъж на около трийсетгодишна възраст. Карл веднага констатира, че той не представлява заплаха, и го помоли да затвори вратата и да седне, като прибра пистолета в кобура. Мъжът бе изключително елегантно облечен и излъчваше свежест, въпреки че носеше костюм със сако и вратовръзка. Явно току-що бе излязъл от кола с климатик. Той седна притеснено на единственото възможно място на едно от леглата, като леко издърпа панталоните си при коленете.

— Господин Гаетано Мазара предлага да се срещнете на друго място — рече.

— И дума не може да става. Мисля, и сам разбирате, че не мога да тръгна с вас, като се има предвид темата на бъдещия ни разговор — рече Карл раздразнено.

— Не, естествено — кимна събеседникът му сериозно.

— Но господин Гаетано не очаква подобно нещо. Очаква ви в зала „Вагнер“.

— Къде се намира тя? — попита Карл подозрително.

— Тук, в хотела, на първия етаж. Погрижили сме се никой да не ни пречи — обясни мъжът търпеливо.

Карл се замисли. Като се има предвид в какво положение се намираха всички, едва ли някой би го атакувал преди размяната на заложниците. Мафиотските босове трябваше да осъзнават, че всяко прибързано действие от тяхна страна би нарушило примирието и би застрашило още повече бизнеса им.

— Добре — съгласи се Карл. — Да тръгваме.

Изправи се, облече си сакото и махна на другия мъж да го последва.

Не размениха нито дума, докато вървяха към залата най-напред надолу по стълбите, а после през дългия мрачен коридор на първия етаж. Когато стигнаха до входната врата, там ги очакваше още един мъж, облечен досущ като първия. Той веднага им отвори и ги покани да влязат вътре, а самият той остана на пост отвън.