Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Много забавна история, Томи — подхвърли Ейнджъл.

— Тлей сега, Ейнджъл, това са си само приказки. Аз просто така… никаква обида не съм искал да… нали разбираш?

— Обидени няма — рече Ейнджъл. — Поне от моя страна.

Зад Ейнджъл се чу шум и в тъмната рамка на вратата се открои силуетът на Луис. Бръснатата му глава мътно лъщеше на слабата светлина. Мускулестият черен врат се подаваше от черна копринена риза, Луис носеше шикозен светлосив костюм; изобщо не можех да си представя колко ли е платил за ушиването. Стърчеше над Ейнджъл поне едно тридесет-четиридесет сантиметра и от тази височина фиксираше Томи Кю с очи, които не трепваха.

— Педал, а? — спокойно проточи той. — Това е… хм, странна дума, господин Кю. Многозначна, нали? Какво точно означава в нашия случай?

Кръвта се дръпна от лицето на Томи Кю. Той изхърка и с огромна мъка успя да събере в уста малко слюнка, опита се да преглътне. Не успя и адамовата му ябълка заигра, сякаш се опитва да прокара бейзболна топка през гърлото. Отвори уста, но нищо не се чу. Затвори я и се загледа в пода с надеждата той се отвори, та да го погълне.

— Няма нищо, господин Кю. Интересна история чухме — изведнъж се обади Луис. Сега гласът му бе копринен като ризата. — Само че внимавайте къде и как я разказвате.

И той изведнъж се усмихна на Томи. Усмивката бе кротка, заразителна, но съдържаше и онази котешка гримаса, която същото това животно отправя към мишката, преди да я налапа. По носа на Томи се стече капка пот, увисна за миг на върха и после тупна на пода. В гробовната тишина всички чухме звука. В същия миг Луис безшумно изчезна от рамката на вратата.

— Да не забравиш пак за колата, Уили — предупредих го аз и последвах Ейнджъл навън.

Повървяхме няколко пресечки пеша. Всъщност отивахме към едно барче, чийто собственик бе познат на Ейнджъл. Луис вървеше на две крачки пред нас. Улиците бяха доста пълни за това време на денонощието, но тълпата се разтваряше пред него като Червено море пред Мойсея. Две-три жени му хвърлиха коси погледи с подчертан интерес. Повечето мъже избягваха очите му, предпочитаха да гледат в земята. Или пък изведнъж намираха нещо извънредно интересно за зяпане я по витрините на вече затворените магазини, я във вечерното небе.

От бара долиташе музика. Стилът бе лек фолк, повече китара. Но бе слаба интерпретация на онази песен на Нийл Йънг „Само любовта може да ти разбие сърцето“. Абе, направо му забиваше ножа като изпълнение.

— Този свири, сякаш мрази Нийл Йънг — рече Ейнджъл, когато влизахме.

Луис пред нас сви рамене.

— Ако чуе това изпълнение, Йънг себе си ще намрази. Сто на сто.

Седнахме в сепаре. Собственикът, дебелак с видимо лошо храносмилане, на име Ърнест, провлече крака към нас, за да вземе лично поръчката. Обичайно тук сервираше келнерка, но Ейнджъл и Луис бяха почетни гости по тези места.

— Здрасти, Ърнест — рече добродушно Ейнджъл, — как е бизнесът?

— Абе, на мен все наопаки ми върви — веднага се оплака дебелият. — Ако си сменя професията с някой погребален агент, да речем, хората ще спрат да мрат. И преди да си ме попитал как е жена ми, да ти кажа — все си е така дърта и грозна.

Това бе някаква стара шега между тях, защото и двамата се изсмяха шумно и с удоволствие.

— Ега ти, това са четирийсет години брачен живот, ти какво искаш! — каза през смях Ейнджъл.

Поръчахме сандвичи — специалитет на заведението, и Ърнест се затътри към бара.

— Значи, ако съм по-млад и изглеждам така, направо ще си отрежа патката и ще пея „кастрато“ — луди мангизи ще направя — рече Ейнджъл.

— Ти като си грозен, нещо да си закъсал? — подхвърли му Луис.

— Я, пък ти — ухили му се Ейнджъл. — Ако бях красавец, щях да си сваля бял мъж.

Подхвърлиха си по още една-две шегички от този род, докато чакахме певецът да съсипе докрай музиката на Нийл Йънг. Седях и ги гледах. Със съвсем други очи ги виждах днес, когато вече не бях ченге. Преди се срещахме в гаража на Уили или на кафе, или в Сентрал парк и ако Ейнджъл имаше нещо да ми предаде, все бяхме напрегнати, той се чувстваше неудобно, особено ако Луис бе някъде наоколо, дори и когато говорехме за Сюзън и Дженифър.

Сега обаче нямаше никакво напрежение. Сега повече от всякога чувствах силата на приятелството, което бе някак си узряло помежду нас. При това от тях двамата осезателно се излъчваше чувство на загриженост за мен, не съжаление, а нещо като тъга за случилото се, чиста човечност, доверие. Разбирайте го както щете. Те не биха били тук, ако нещата стояха по-различно.