Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Влязох. Арно — дребен, но жилав и мускулест мургав човек, работеше по двигателя на раздрънкан додж. Въздухът както винаги бе натежал от вонята на риба и фиде. Моят мустанг, производство 1964 г. — като на Джеймс Дийн [16] Известен американски актьор, починал съвсем млад през 1955 г., днес филмите му са в т. нар. култова категория; най-прочут е „Бунтар без кауза“. — Бел. прев. — бе вдигнат на хидравлична платформа, а наоколо, като извадени вътрешности на изкормен труп, бяха разхвърлени части и неразпознаваеми дрънкулки от системите му. Нямаше вид на кола, която може скоро да тръгне на път. Всъщност май бе преминала в друга категория, както и самият Дийн. Преди да потегля насам, се бях обадил на Уили по телефона да го предупредя, че ще се отбия. Е, най-малкото, което можеше да направи за мен, бе да се престори, че работи по колата.

От малкия офис долитаха звучни псувни. Той бе току под тавана, до него се стигаше по разклатено дървено стълбище. Тъкмо пристъпвах и вратата се отвори, а Уили шумно затропа надолу по стъпалата. По плешивото му теме лъщеше грес, синият му гащеризон бе разкопчан и отдолу се виждаше мръсна тенисфланелка, издута върху солидното му шкембе. Той пристъпи до стената, покачи се на сложени един върху друг сандъци и неистово зарева във вентилаторната решетка:

— Ей, теснооко японско копеле такова, да ти… Стига ми усмърдява гаража, да ти гръмна тесния задник! Ша ти пъхна атомна бомба отзад, ей, тесноочко!

Отсреща се чу бурен смях, някой извика нещо на японски и отново избухна дружен кикот. Уили заблъска решетката с длан, но след малко се укроти и си слезе обратно. Взря се в мен с присвити очи и в полумрака едвам ме позна.

— О, Птицо, кво праиш, бе! Искаш ли едно кафенце?

— Искам си колата, Уили. Моята кола. Същата, дето я таманиш вече цяла седмица.

Уили се направи на обиден.

— Айде сега, ша ми се сърди — рече той с обвинителен тон. — Зная, зная, яд та е. Ама пък ядът е полезен, добър е за нервите, ядосаш се, пък сетне са успокоиш, тъй де. Ама колата ти ич я няма, да знаеш. Моторът е пълно говно. Ти с кво си я карал, бе? С пикня ли?

— Уили, колата ми трябва. Таксиметрите ме съсипаха финансово. Вече всеки шофьор на такси ме познава. Някои дори не се и опитват да ме дерат. Мислех да взема кола под наем, та да не се излагам повече. Всъщност аз от теб щях да искам кола, ама ти каза, че моята ще стане за ден-два, нали така беше?

Уили приклекна до мустанга, подритна един болт и попита Арно:

— Кво става с транспорта на Птицата?

— Пълна скръб — рече Арно. — Кажи му да го хвърли на боклука, ще му бутнем пет стотака.

— Арно вика да ти пуснем пет по сто да й биеш дузпата, а?

— Чух го отлично. Кажи му на Арно, че ще му подпаля къщата, ако не ми оправи колата. Веднага.

— Най-късно вдругиден е готова — обади се механикът. — Извинявай за закъснението.

Уили ме потупа по рамото с омазнена лапа.

— Хей, Птиче, я са качи за едно кафенце, а? Хем ша чуеш клюката.

Огледа се и добави:

— Ейнджъл иска да та види. Казах му, че ша минеш.

Кимнах и го последвах нагоре по стълбата. В офиса, учудващо спретнат и чист, седяха четирима. Пиеха кафе и уиски с тенекиени чаши. Кимнах на Томи Кю, когото бях арестувал веднъж. Бях го спипал да продава пиратски видеокасети. До него седеше мъжага с дебели мустаци, когото сполучливо наричаха Гручо. Той бе специалист по кражба на автомобили: разбива, връзва кабелите на късо и заминава. Следващият бе другият помощник на Уили — Джей. Той бе на 65, с десет години батко на Уили, но изглеждаше поне с двадесетина по-стар. Последният бе Ковчежния Ед. Ед Харис.

— Познаваш ли го Ковчежния? — попита Уили.

Кимнах.

— Още ли шиткаш мъртъвци, а, Ед?

Ковчежния Ед бе шампион на шампионите по отвличане. Само че не на живи хора. Смяташе го за тежка физическа работа. Къде ти ще се занимава със заложници. Откъде да знае какво може да направят, кой може да ги потърси, с какво да го изненада. Затова крадеше мъртъвци. Проникваше в морги, погребални бюра, крадеше труповете и се обаждаше на роднините.

Внимателно следи съобщенията за починалите. Избира онези с по-богати семейства и задига трупа. Преди да се появи Ковчежния и да поразклати погребалната система, никой не пазеше нито морги, нито погребални бюра. А Ед си имаше промишлен хладилник в мазето, откарва плячката там и звъни по телефона на близките. Иска откуп, никога не се лакоми особено. Вземаше разумни суми. Повечето от роднините плащаха с готовност само и само да си приберат „скъпия покойник“ и да избегнат усложнения и насмешки. Представете си какво е да погребваш разложен труп.