Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Пациент нямаше. Добрият доктор бе сам, прелистваше някакви бележки на бюрото. Никак не ми се зарадва или поне така ми се стори. Тънките му мустачки се свиха неприязнено, като пиявица; по врата му изби червенина, която бавно полази нагоре по лицето и челото, докато се скри в смолистата леко къдрава коса. Бе висок над метър и осемдесет, спортуваше. Имаше вид на атлет, и то в добра форма, но видът бе едно, истината — друго. Всъщност с Франк Форбс Сваляча не се връзваше нищо добро. Здрависаш ли се с него, по-добре си преброй пръстите веднага след това. Долар да ти даде, вероятно мастилото ще си промени цвета, преди още да си го прибрал в джоба.

— Хей, Паркър, я се разкарай на майната си. Може би си забравил, ама вече не можеш да нахлуваш тук, когато ти хрумне. Вече не си ченге и от това полицията сто на сто само е спечелила.

Наведе се към интеркома, но секретарката и така си вървеше след мен.

— Обади се в полицията, Марси! Не, я по-добре се обади на адвоката ми. Кажи му да подготви жалба за хулиганско поведение.

— Хей, Франк, чух, че на твоя адвокат ти си му спретнал толкова много работа, та едва ли има време за друго.

Настаних се на коженото кресло срещу него и добавих весело:

— Чух още, че Майбаум и Лок поели защитата на онази нещастна женица със срамната болест. Те са много добри, да знаеш, работил съм с тях. Чудя се дали да не им ударя едно телефонче, да им разкажа за онова момиче Елизабет Гордън. Ти помниш Елизабет, нали, Франки? И какво ти казах тогава?

Форбс инстинктивно хвърли поглед към прозореца зад гърба си и бързо отмести стола настрана.

— Марси, ти излез, ако обичаш. Няма нищо… — обърна се той неловко към секретарката.

Вратата тихо се затвори зад нея.

— Какво искаш, Паркър?

— Имаш пациентка на име Катърин Демитър.

— Хайде сега, знаеш, че никой лекар не говори за пациентите си. А с теб лично аз и лайно не бих споделил.

— Франки, от теб едва ли има по кофти психоаналитик. На теб човек дори и куче не може да ти повери, защото ти ще се опиташ да го чукаш. Така че тези приказки за етиката си ги спести за пред съда. Сега по темата: мисля, че това момиче е в беда и трябва да го намеря бързо. Ако не ми помогнеш, ще се обадя на Майбаум и Лок и ще го направя толкова бързо, че ще ме вземеш за телепат.

Франк се опита да разиграе сценка на борба със съвестта си, макар че, за да я намери, му трябваха две лопати и разрешение за ексхумация.

— Вчера не се яви в дадения й час. И въобще не ми се е обаждала.

— За какво идва при теб?

— Страда главно от инволюционна меланхолия. Ти не ги загряваш тези неща — това значи депресия. Характерна е за средната възраст и по-късно. Поне на това приличаше отначало.

— Е, и…?

— Паркър, казах ти, това е професионална тайна. Лекарска етика. Дори и аз се съобразявам с нея.

— Хайде бе, шегички ще ми пробутваш. Давай по-бързо.

Франк въздъхна, нервно опипа писалката на бюрото, надраска нещо в отворения бележник. Стана и отиде до шкафа с документацията. Извади папка, погледна в нея и се върна на бюрото. Разлисти я и заговори.

— Сестра й починала, когато Катърин била на осем години. Или по-точно казано, била убита. Тя е едно от няколкото деца, убити в град на име Хейвън във Вирджиния. Някъде към края на шестдесетте и началото на седемдесетте. Децата — момчета и момичета — били отвличани, измъчвани, а останките им намерили в едно мазе на необитаема къща извън града.

Франк сега имаше съвсем друг вид. Приличаше на лекар, погълнат от историята на заболяването на своя пациент. Макар тя да бе нещо доста фантасмагорично, въпреки емоциите, които се опитваше да симулира.

— Сестра й била четвъртото убито по ред дете, но пък първото бяло. След нейното изчезване полицията наистина се разтичала. Заподозряна била местна жена, много богата. Видели колата и близо до необитаемата къща една вечер след изчезването на едно от децата. Малко по-късно се опитала да отвлече друго дете от съседен град на около двадесет мили разстояние. Детето, момче, одрало лицето й с нокти и после успяло да я опише на полицията.

— Ченгетата тръгнали да я арестуват, но местните хора научили по някакъв начин и ги изпреварили. В къщата се намирал брат й, според местните хомосексуалист, и ченгетата подозирали, че той е съучастник. Според тях той карал колата, а тя крадяла децата. Местните повярвали на тази версия. Намерили го обесен в мазето.

— А жената?

— Загинала — изгоряла при пожар в една друга необитаема къща. А случаят постепенно… заглъхнал.