Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

Проверих в гардероба: намерих само дрехи и няколко чифта обувки. Първите две чекмеджета под тоалетката също съдържаха само бельо и леки дрехи, а третото, последното, бе пълно с книжа: сметки, данъчни формуляри и всякаква документация, отразяваща къде е работила в живот, състоящ се от пътуване от град в град, от една работа на друга.

Катърин се бе препитавала доста време като келнерка. От Ню Хампшър се бе местила във Флорида и отново обратно — заедно с вълната летовници. Съдейки по връзките разплащателни разписки и данъчни квитанции, бе живяла и работила и в Чикаго, Лас Вегас и Финикс, както и в безброй малки градове. Намерих още банкови съобщения и извадки от сметката й. Според тях в една от градските банки имаше спестени 19 000 долара. Открих и купче акции, внимателно подредени и стегнати с дебела ластична лентичка. Накрая попаднах и на паспорт, неотдавна презаверен, заедно с три нейни снимки, паспортен формат.

Айсобел Бартън ми бе описала Катърин Демитър сполучливо: дребна привлекателна жена около тридесетте, висока към метър и петдесет и нещо, тъмнокоса, късо подстригана, със светлосини очи и светла кожа. Взех снимките и ги прибрах в портфейла. Остана да прегледам последната находка — тя бе нещо много лично: семеен албум със снимки.

Бе доста дебел, поизносен по ръбовете. Съдържаше нещо като история на семейството: онези стари като света кафеникави снимки на прапрародителите, снимки от сватбата на майката и бащата, на две момиченца, които постепенно растяха пред очите ми, снимани понякога с мама и татко, друг път с приятели, после само двете заедно, една по една и прочие. Снимки на плажа, на семейните летувания, на рождени дни, на Коледа и Деня на благодарността. Какво да ви кажа — спомени на две деца, две момичета, девойки, сестри, чийто живот постепенно започва. Приличаха си доста. Катърин е по-малката, тук на снимката си личи, че захапката й е леко неправилна. Сестрата бе може би две-три години по-възрастна, пясъчноруса, красавица още на дванайсет-тринайсет години.

След тази възраст вече отсъстваше от снимките. Остатъкът бе предимно фотографии на Катърин — сама или с родителите; израстването и бе по-редовно хроникирано. Не можех да не почувствам, че някак си е изчезнало и чувството за веселие и радост. Празници вече нямаше снимани, нито щастливи и ведри физиономии. Е, бях вече към края — на последните кадри Катърин бе абитуриентка. Тържествена и тъжна физиономия на девойка с тъмни кръгове под очите, от които сякаш щяха да бликнат сълзи. Бе снимано и свидетелството за завършено средно образование; то бе подписано от директора на гимназията в Хейвън, Вирджиния.

Но нещо липсваше от последните страници на албума. В основата им намерих полепнали дребни късчета хартия, видимо от вестник. Повечето бяха съвсем малки, но имаше и едно по-голямо, горе-долу квадратно със страна около два сантиметра и половина. Хартията бе пожълтяла — от едната й страна се виждаше част от прогноза за времето, от другата — сегмент от снимка, в чийто ъгъл личеше пясъчноруса коса. На крайната страница бяха сгънати и закачени две рождени свидетелства — едното на Катърин Люиз Демитър, издадено на 5 март 1962 година, другото — на Ейми Елън Демитър, от 3 декември 1959 година.

Оставих албума в чекмеджето и влязох в банята. Тук бе чисто и подредено, както и навсякъде в апартамента. На лавиците зърнах сапун, гелове и течен сапун за ваната. Под мивката бяха подредени бели кърпи и хавлия. Отворих вратичката на шкафчето с огледалата. Там имаше паста за зъби, конци за чистене на зъбен камък, дезинфекционна течност, някои продавани без рецепта лекарства за настинка, при задържане на течност и обезболяващи при месечно неразположение. Нямаше контрацептивни средства. Може би Стивън Бартън се бе погрижил за тази страна на нещата, но малко се съмнявах. Не бе такъв човек.

Другото отделение на шкафчето обаче бе натъпкано с толкова много стимуланти, амфетамини и прочие, че Катърин май си имаше достатъчно за два живота. Направо можеше да зареди енергия за два коня. Някои шишенца бяха празни, други току-що наченати. Най-предното носеше етикет с името на д-р Франк Форбс, психиатър. Познавах го. Наричаха го Франк Сваляча. Форбс бе прекарал или се бе опитал да насили толкова много от пациентките си, че някои хора се майтапеха с този факт; подмятаха, че пациентките трябвало да му вземат пари за услугата. На няколко пъти Франк се бе оказвал почти на път за затвора и отнемане на разрешението за практикуване на професията, но някак си все му се бе разминавало. Или жените оттегляха оплакванията си, или последните изобщо не стигаха до съда, или биваха опровергавани благодарение на пуснати от Франк за целта подкупи. Бях чул, че напоследък Форбс бил кротнал и си траел — една от пациентките му хванала трипер след преспиване с него, а после го дала под съд. Този път се оказало трудно да потуши скандала.