Джон Коннолли - Всяко мъртво нещо

— Но не и за Катърин, така ли?

— Не, не и за нея. Напуснала града, след като завършила гимназия, но родителите й останали там. Майката починала преди десетина години, бащата малко след нея. А Катърин Демитър се местела от град на град.

— Връщала ли се е в Хейвън?

— Не, не и след погребенията. Тя обясни, че за нея всичко там е отдавна мъртво. И така си е. Няма как да е друго. Всичко се свежда до този град.

— Имала ли си е постоянен приятел? Или случайни връзки?

— Подобно нещо не ми е споменавала. И край на този разпит! Сега се разкарай. И ако някога пак започнеш, ще те дам под съд за нападение, за незаконно влизане на моя собственост, за… моят адвокат ще ти съдере задника!

Усмихнах се, станах да си ходя.

— Чакай сега, има още нещо — сетих се почти на прага и като му видях физиономията, добавих: — Ще ми кажеш, за да си остане Елизабет Гордън непозната на господата Майбаум и Лок.

— Какво? — почти извика той.

— Името на изгорялата жена.

— Модайн. Адилейд Модайн, брат й се казва Уилям. Сега, ако обичаш, разкарай си задника от живота ми.

Цял живот сеем грешки като ситни зрънца; минат ли годините и се обърнем назад, виждаме, че те се поникнали, избуяли и разцъфнали в разкаяния и угризения. Животът ми със Сюзън сега ми се струва като гора от съжаления, поникнала върху плътна почва от предателства, ненаправени и неизпълнени обещания. И така, продължавам да се лутам безцелно в живота си… След като нея вече я няма, а Пътника е извън възможностите ми за досег и отмъщение.

След излизане от кабинета на Франк Форбс същия ден реших да отида в Хейвън, да се опитам да намеря Катърин Демитър във Вирджиния. Защото вярвах, че е отишла именно там. Можех да зарежа цялата работа, да върна парите на Айсобел Бартън и да се върна към обичайното си съществуване. Никой не би ме обвинил, така поне си мисля. А и да ме обвинят, пет пари не бих дал.

Изглежда, че взимайки това решение, съм задвижил цяла поредица събития, които тепърва щяха отново да ме разкъсват отвътре, да отварят старите ми рани и да ме изправят до безкрая пред чувството ми за вина, угризенията за собствената ми слабост като човешко същество; да ми припомнят очевидната неизбежност на провала ми в лицето на вездесъщото, старо като света Зло и необходимостта въпреки всичко да се боря с него…

Решението да тръгна за Вирджиния по следите на непозната жена, която никога нямаше да видя жива, изглежда, провокира гневна реакция в околния свят. Тя започна със смърт и повторното появяване на Пътника в моя живот, а завърши в костница сред костите на мъртви деца. Монумент в памет на изгубен живот, който щях да губя отново и отново…

Отвън гаражът — ремонтна работилница на Уили Бру изглеждаше западнал и ненадежден, да не кажем откровено съборетина. И отвътре не бе кой знае колко цвете за мирисане, но поне аз лично не познавам по-добър механик от Уили. Той е поляк, презимето му звучи като Бружсевзски или нещо подобно, съвсем непроизносимо, затова и съкратено на Бру от поколения клиенти.

Никога не съм харесвал този квартал на Куинс; той е съвсем близо до скоростната магистрала на Лонг Айлънд и денонощния рев на минаващите превозни средства. Още от дете съм свързвал в съзнанието си този район със стари автомобили, стари складове и гробища. През годините ми на ченге в гаража на Уили събирах доста информация за туй-онуй. Всички изпаднали авери на Уили редовно се събират там по едно или друго време. Разменят клюки и най-много обичат да се бъркат — поне на думи — в чуждата работа. И все още се чувствам неспокоен, когато съм на това място. Дори и в по-късни години, вече възрастен, мразех да ползвам краткия път от летище „Кенеди“ за Манхатън, защото минаваше покрай тези махали.

След смъртта на татко майка ми реши да се преместим обратно в Мейн, в родния й град Скарбъро, където природата преобладаваше над типичния градски пейзаж. Всъщност духът и миризмите на големия град се чувстваха в Скарбъро само когато там от Бостън или Ню Йорк пристигнеха запалянковците по автомобилните състезания край Скарбъро. Може би и затова никога не съм се чувствал като местен човек в Манхатън — все съм го гледал с очите на посетител.

Гаражът бе в кварталче, което отчаяно се бореше против опитите за подновяване и модернизиране. Пространството между съседните две пресечки бе купено от собственика на японски ресторант, който бе непосредствено до Уили, и той ще не ще, вече бе замесен в юридически спор. Налагаше се да се бори, за да не го затворят. Японецът си отмъщаваше чрез всепроникващата смръдня на риба, влизаща през вентилаторните отвори на гаража. Уили пък си го връщаше от време на време, като купуваше на главния си механик Арно няколко бири и евтина китайска манджа, които този достоен човек поглъщаше, а после излизаше на улицата и си бръкваше с пръст в гърлото, за да повърне пред японския ресторант. „Това китайска, виетнамска, японска манджа е все едно и също лайно, когато я издрайфаш“ — мъдро обичаше да казва Уили по този повод.