Джон Коннолли - Нечестивци

Ребека бе слязла долу с листата, показала ги бе на момичето.

— Какво би трябвало да е това, пиленце? — бе запитала, но Джена само сви рамене.

— Не знам.

— Виж, питам те да не би да си нарисувала призраци? Защото именно на призраци ми приличат.

Джена бе поклатила глава.

— О, не, видях ги.

— Видяла си ги? Как? Къде би могла да видиш подобно нещо?

Беше коленичила до момичето, съвсем искрено разтревожена от чутото.

— Ами че те са истински — бе отвърнала Джена, сетне бе се замислила и добавила: — Не, по-скоро си мисля, че са истински. Трудно е да ти обясня. Знаеш ли, същото както когато има малко мъгла и нещата изглеждат като размазани, само дето не виждаш онова, което ги размазва. Тази вечер като си събрах багажа, ми се доспа. Подремнах малко и беше почти като че ли съм ги сънувала. Само че съм била будна значи, защото ги рисувах, докато ги виждах. Все едно че съм се събудила, а техните образи са ми в съзнанието и чувствам, че трябва да запечатам тези образи на листа, и когато надниквам през прозореца, те са си там, само че…

— Само че? Какво само че? Кажи ми, Джена!

Момичето я бе изгледало с неудобство.

— Само че аз можех да ги виждам, ако не гледам пряко в тях. Мамче, разбирам, че в това няма смисъл, само че те хем си бяха там, хем не бяха.

Бе дръпнала листа с рисунката от майчината ръка.

— Мисля, че са готини.

— Те тук ли бяха? Теб питам, Джена?

Дъщерята бе кимнала утвърдително.

— Отвън бяха. Ти какво си мислиш, че съм искала да кажа?

Ребека се бе поклатила нестабилно, почувствала се зле, а ръката й отиде право върху устата. Джена бе скочила, за да я прегърне и целуне по бузите.

— Не се тревожи, мамче. Това сигурно е някаква психарска история. Ще дойде, ще си отиде. Не се бой, изобщо не съм се уплашила или нещо такова. И да ти кажа — те изобщо не ни мислят злото.

— Ти откъде знаеш?

— Просто знам. Все едно че ги чувах в главата си, докато съм спяла или пробуждала, каквото и да е било. Те не се интересуват от нас.

Обаче в онзи миг Джена за пръв път бе изглеждала дълбоко замислена, сякаш тепърва започва да усеща, че думите й наистина звучат странно, доста странно.

Ребека се бе опитала да говори спокойно, гласът й да не трепери, докато питаше:

— Миличко, кои са те?

Въпросът бе извадил Джена от унеса. Беше се изкикотила и казала:

— Ей това е най-чудатото от всичко. Когато се събудих, знаех кои са те — също както понякога виждам бъдещата картина в съзнанието си, зная и заглавието, ама изобщо не разбирам откъде ми идва информацията. Ето, нарисувах ги, а знаех кои са фигурите още преди моливът да е докоснал листа.

И момичето се бе взряло в рисунката, едновременно с възхищение и малко боязън.

— Ами да — Празни човеци.

За закуска похапнах ягоди, пих кафе. В плейъра имаше диск на „Делгадос“ — „Universal Audio“, пуснах си го, докато закусвах. Уолтър се замота из градината, облекчи се в храстите. Върна се в къщата, легна в панерчето и заспа като заклан.

Когато привърших кафето, взех списъка на бившите приятели и близки на Даниъл Клей и го разстлах на масата. Най-отдолу добавих „Елдрич“. Прегледах имената няколко пъти, подредих ги по начин, по който желаех да говоря с тях. Първи бяха местните, само че онези, които живеят извън града.

Сетне хванах телефона и започнах да въртя с надежда да си уредя срещи. Още началните три опита се оказаха пълен провал. Първият от въпросните лица бе променил адреса си, вторият бе починал, третият — бивш преподавател на Клей — се бе пенсионирал и преместил в Бар Харбър, само че страдаше от остра форма на Алцхаймер и според снаха му не разпознавал дори и собствените си деца.

С четвъртото име извадих повече късмет. Беше на счетоводител, също починал миналото лято, обаче съпругата му на име Селин заяви, че нямала нищо против да си поговорим за Клей. Можело и по телефона — веднага, още повече когато разбра, че съм нает от дъщерята на Даниъл детектив. Заяви, че винаги е харесвала Дан и отдавна го смята за прекрасен компаньон. Двамата с покойния й съпруг били на погребението на неговата жена, още по времето, когато Ребека била на четири или пет години. Майка й починала от рак, двайсетина години по-късно и на съпруга на Селин поставили същата диагноза, а Даниъл Клей дошъл пък на неговото погребение. Призна дори, че известно време се е надявала двамата с Дан да се съберат, защото имали общи вкусове, при това тя харесвала Ребека, но за беля изглеждало, че лекарят вече е привикнал да живее без семеен партньор.