Джон Коннолли - Нечестивци

Беше отмъщение. Възмездие за един младеж, когото почти не познавах. Баща му не научи за случилото се, аз не бих му казал, което на свой ред поставяше въпрос: защо съм постъпил така? За самия Нийл Чеймбърс вече нямаше значение — актът не би го извадил от гроба, за да го върне на баща му. Предполагам, че го направих в опит да нанеса удар някому, някъде. Избрах Дони П. и смъртта го намери.

Такъв човек бях, да използвам израза на Ребека Клей.

Същата вечер седях на верандата у дома, Уолтър спеше в краката ми. Под якето бях облякъл пуловер, пиех кафе от метална термосова чаша с логото на „Мустанг“, подарък ми беше от Ейнджъл за рождения ден. Студено беше, ама здраво. При всяко отпиване парата от дъха ми се смесваше с тази от кафето. Небето бе тъмно, нощта — безлунна. Тресавищата немееха, потопени в лепкав мрак, нямаше ги онези сребристи ивици, дето очертават каналите в тях. Тихо бе и въздухът сякаш бе застинал, но в това безмълвие нямаше покой. Отново ми се стори, че в далечината долавям тънък мирис на изгоряло.

И тогава всичко се промени. Не разбрах как или защо, но усетих, че заспалите твари наоколо се стреснаха и пробудиха просто за миг. Природата се напрегна, усещайки вездесъщо ново присъствие, застина в мълчание, уплашена да не привлече вниманието му. Чух как птичките по дърветата изпляскаха с криле, сетне замряха, гризачите извън дупките замръзнаха по местата си. Очите на Уолтър шавнаха и се отвориха, ноздрите му се размърдаха неспокойно. Опашката тревожно затупа по дъсчения под на верандата, но бързо спря — всеки шум в нощта изглеждаше безумно рисков.

Изправих се, Уолтър изскимтя. Пристъпих до парапета, тук осезателно усетих пробудилия се източен вятър, духаше откъм тресавищата, разклащаше дърветата, тревата полягаше като покосена от силата му. Би трябвало да носи миризмата на морето, но не беше така. Вместо нея донесе мириса на пожар, още по-силен и натрапчив отпреди. Внезапно и той секна, сега засмърдя: суха воня като от отворен гроб, зейнала яма в земята, а в нея сгърчени, горки останки, лежат мъртви в пръстта. В съзнанието ми бликнаха образи, стари сънища, а в тях рояци души, устремени по светлеещите канали на тресавищата навън, все по-навън и в морето. То ги зове, всесилно привлича, сетен пристан им предлага там. Досущ речни води, милиарди водни молекули, безответно понесени към началото на живота, там, където е люлката на всичко живо.

Сега обаче процесът бе обратен: нещо незнайно идваше оттам, отдалечаваше се от онзи свят, в нашия търсеше път. А вятърът сякаш срещна преграда, запъхтя се, раздели се — раздвоен, разтроен, — алтернативни пътища да търси. Съставните течения като че се разгубиха, понесени в различни посоки, изчезват в нощта, остава само онзи бегъл мирис, изчезва и той. За миг ми се стори, че усещам присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто до земята, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на бледата кожа. Внезапно и тази форма изчезна, останах на място да се дивя наистина ли съм зърнал нещо.

Уолтър се отърси и стана, насочи се към вратата, отвори я с лапа, влезе в дома, там се чувстваше в безопасност. Останах навън, заслушан, очакващ нощната природа да се върне към нормалния си покой. Отпих от кафето, сега ми загорча неприятно. Излязох на поляната пред дома, излях го върху тревата. Зад мен внезапно изтропа таванският прозорец току под покрива на къщата. Извърнах се сепнат, рекох си, че сигурно къщата мърда, старите греди се наместват — при ветровито време и такива неща се случват. Погледнах обаче нагоре, в същия миг облаците се размърдаха, надникна луната — за пръв път тази вечер, — създавайки впечатление за движение в таванското помещение. Сетне дупката в тях се затвори, мракът се върна, движението секна. Всичко стана за частица от секундата.

Просто частица.

Прибрах се вътре, взех фенера от кухнята. Проверих батериите, тръгнах по стълбището към тавана. На горната площадка използвах пръта с куката накрая, за да издърпам надолу подвижната стълба, изкачих се, отворих капака, надникнах. Светлината от коридора нахлу в прашното пространство някак неохотно, освети ръбовете на забравени неща.

Отдавна използвам тавана като склад, нищо повече. И някои от нещата на Рейчъл още са там, в два стари куфара стоят събрани. Все се каня да й ги изпратя или да ги занеса лично поредния път, когато отивам на гости при нея и Сам, но в последния миг нещо ме жегва отвътре и ме възпира. Постъпя ли така, все едно признавам, че те двете никога повече няма да си дойдат. Същото е и положението с кушетката на дъщеря ми. По същата причина съм я оставил в старата й стая, още една връзка със семейството ми, не смея да я прекъсна.