Джон Коннолли - Нечестивци

Има обаче и други неща — те принадлежат на онези, които бяха в живота ми преди Рейчъл и Сам: дрехи, играчки, снимки и рисунки, евтини пластмасови украшения, има обаче и скъпи златни, диамантени бижута. Не съм запазил всичко тяхно, но каквото оставих, то си е тук.

страх страх

Почти чувах произнесените думи, все едно детски глас тихо ги бе нашепвал, почти безмълвно, за да не го чуят, в същото време жаден да ме заговори.

Някаква дребна гадинка се шмугна, потъна в сенките, прогонена от проникналата светлина.

Но те не са вече реалност. Това си го казвах често. С тях си бе отишла и част от мен самия, а в онази нощ, когато ги зърнах окървавени в кухнята, същата, когато ми бяха отнети, загубих и нещо от разсъдъка си. Цялото ми същество бе дълбоко разтърсено, сигурно никога вече няма да бъда същият.

Ами да, не може да са истински. Аз съм си ги създал. Въображаеми сенки, витаят нейде в съзнанието, родени от мъка и болката на загубата.

Не, не са реални.

И въпреки тези постоянни самовнушения не бях в състояние да убедя себе си, нито да повярвам до край, че това е истина. Знаех, че тук им е мястото, този дом е убежище за изгубената съпруга, изгубената дъщеря.

Каквито и следи да са останали от тях в този свят, те са тук някъде, упорито стоят при вещите им, прибрани сред паяжини и нечистотии — фрагменти, реликви от живот, вече почти извън измеренията на нашата реалност.

Лъчът на фенера ми проследи сенките по стените и пода. Фин, равен слой прах покриваше всичко: кутии и кашони, куфари, стари сандъци и многото книги. Засмъдя в носа ми, почувствах грапавини по гърлото, очите ми се насълзиха.

страх

Същата прашна патина се разстилаше и по стъклата на прозореца, само че не така равна, еднакво плътна, както на другите места. Фенерът освети черти, извивки, те потрепваха, а с приближаването ми постепенно се оформиха в подобие на ръкопис — послание, внимателно изписано в прахта с почерк, удивително подобен на детски.

кажи им да си идат

Пръстите ми докоснаха стъклото, минаха по ченгелчетата и правите чертички, проследиха буквените форми. В очите чувствах сълзите, но не бях сигурен дали са от прахта или нещо друго. Като например възможността, че тук — в това изпълнено с угризения и мъка пространство — намирам следи от отдавна напуснало нашия свят дете, чието пръстче е сътворило буквите. И докосвайки ги, аз на свой ред докосвам нещо от самото него…

моля те, татко

Отскочих назад. Лъчът на фенерчето освети прахта по пръстите ми, всичките ми съмнения незабавно се върнаха. Тези букви наистина ли бяха тук, преди да дойда, изписани от някой, който обитава това тъмно място? Или аз съм техният автор, неосъзнаващ докрай движенията на собствените си пръсти? Може би си внушавам, а видяното е плод на въображението ми, което придава далеч по-голямо значение на някакви си драскулки, оставени от мен или Рейчъл при поредното качване на ненужен куфар? И ето ме тук сега, движа пръсти по нещо случайно, опитвам се да дам форма и израз на нещо, което не разбирам, нещо, от което се страхувам.

Обади се рационалното начало в мен, подхвърли нужните аргументи, изреди приемливи обяснения, издигна спасителни препятствия. Всъщност доколко убедителни могат да бъдат всичките тези възприятия: миризми във въздуха, неясна фигура сред дърветата, движение на тавана, думи в прахта?

страх ме е

Внезапно фенерчето хвана истинското послание, сега зърнах собственото си отражение в стъклото. Трептеше в нощта, сякаш самият аз бях нереалният елемент, изгубеното човешко същество, а думите, онези думи, бяха изписани по лицето ми.

Думите ли казах? Думите бяха:

ПРАЗНИ ЧОВЕЦИ

Тази нощ спах лошо. Сънувах незрящи хора пак и пак, ужким безоки, а пък виждат. Дете без лице в таванско помещение, свито на топка, лежи, отново и отново си шепне едно и също — страх ме е, страх ме е… Обхванат от смутни опасения, веднага завъртях на Джаки Гарнър. Оказа се, че на Уилард не е имало смущения. Е, поне за това бях благодарен. Бабата и дядото дошли, взели Джена, заминали за Вашингтон някъде около седем часа. Джаки карал след тях някъде до Портсмут, а братята Фулси останали около къщата и Ребека. Нямало никаква следа от Мерик, нито от някой друг, дето да проявява нездрав интерес към семейство Клей.

Реших да се поразкърша, поне до Праутс Нек да побягам за тонус. Уолтър хукна с мен, задмина ме и продължи да води в тихия утринен въздух. Тази част на Скарбъро все още е провинциална, сравнително селска дори, макар и присъствието на кънтри и яхтклубовете да й придаваха известна класа. Иначе навсякъде другаде градът се променяше достатъчно бързо. Този процес започна още някъде през 1992 г., като първа тук пристигна веригата „Уол-Март“. Тя доведе и съответните дразнители, като например мобилните жилища — големите самоходни фургони, на които бе разрешено да остават за по една нощ на паркинга на магазина. Сетне се появиха и други фирми и Скарбъро заприлича на всяко друго сателитно градче около големите центрове. Собствениците на земи около „Уол-Март“ започнаха да продават парцели и веригата постепенно се разширяваше. В същото време независимо от ограниченията за жилищно строителство, все повече и повече семейства се нанасяха в този район, за да се възползват от училищата, магазините и множеството места за развлечение. Този процес на свой ред предизвика покачване на цените на земята, още и на данъците за строеж на инфраструктурата, нужна да обслужва новодомците, които са поне четири пъти повече от средното за страната. В някои по-песимистични, черни моменти започвам да се ядосвам. Струва ми се, че простряният на около петдесет и четири квадратни мили някогашен град, обхващащ шест отделни села, всяко едно със своя местен колорит и традиции, се е превърнал в хомогенна административна единица, населена предимно от хора, които си нямат и понятие от местната история, нито пък хранят някакво уважение към миналото й.