Джон Коннолли - Нечестивци

— А сетне той изчезна — заключи Селин.

Отворих уста да задам въпрос относно обстоятелствата при изчезването му, но не стана нужно, тя сама продължи.

— Зная какво говореха хората за него, само че Дан не беше такъв. Поне не и онзи Дан, когото познавах — заяви тя. — Той държеше на децата, с които се занимаваше, дори може би прекалено много. Обичаше ги, това можеше да се прочете в очите му, по лицето му, да се усети в гласа, когато говореше за тях.

— Значи е споделял с вас относно различните си случаи?

— Имена никога не е споменавал, конкретни неща — също. Понякога ми разказваше какво би могло да се случи на невръстни дечица: липса на грижи, побоища, хм, нали се досещате, и други, много по-лоши… хм, беди. Съвсем ясно бе, че се тревожи. Не понасяше дете да страда. Мисля си, че именно това му отношение понякога предизвикваше конфликти с някои хора.

— Какви хора?

— Колеги професионалисти, други лекари, които невинаги виждаха нещата по неговия начин. Имаше например един човек на име… ох, как ли се казваше? Виждах му името някъде напоследък… о, да! Крисчън. Доктор Робърт Крисчън, от „Мидлейк Сентър“. Той и Дан постоянно спореха, било в научните си съобщения и докладите, било на професионалните им конференции. Струва ми се, че работеха в доста тясна област, та много често мненията им се сблъскваха, най-вече по отношение на подхода към пациентите.

— Отлична памет имате, що се касае до събития от по-далечното минало, госпожо Хавър — похвалих я аз, внимавайки в гласа ми да не прозвучи съмнение или недоверие, макар и да изпитвах по малко и от двете.

— Много харесвах Дан, през онези години сме споделяли част от живота си, така да се каже — вяло рече тя и аз почти съзрях тъжната й усмивка. — Той се ядосваше извънредно рядко, но пък никога няма да забравя онова изражение, което се появяваше на лицето му, стане ли дума за Крисчън. С Дан бяха постоянни съперници, повече или по-малко. Най-вече защото се занимаваха с професионална оценка на твърдения относно малтретиране на деца, включително и сексуално, разбира се, а двамата използваха различен подход. Струваше ми се обаче, че Дан бе малко по-непредпазлив от доктор Крисчън, така поне си мисля сега. Той бе склонен да вярва на дадено дете още от началото, и то на базата на своя приоритет — че е длъжен да предпазва децата от всякакъв вид злини. Беше и импулсивен, в него имаше нещо рицарско, такъв вид посветеност на професията вече почти не се среща. За него не бе професия, а призвание. Докато при доктор Крисчън нещата не стояха така, той по по-друг начин ги виждаше. Дан често казваше, че Робърт Крисчън е прекален скептик, че при него обективността се бърка с недоверието. И тогава стана белята. Дан представи оценка, значи професионално мнение, а тя се оказа погрешна, в краен резултат един човек почина. Но вие сигурно вече знаете тези неща. След онзи случай мисля, че при него идваха много по-малко пациенти, а по едно време, изглежда, и изобщо спряха.

— Помните ли името на човека, който е починал?

— Доколкото си спомням, нещо немско имаше в него. Май че беше Мюлер? Да, почти съм сигурна, че така се казваше. А момчето, което беше пациент тогава, вече трябва да е на около двайсетина години. Изобщо не мога да си представя що за живот е живяло, като зная, че твърденията му доведоха до смъртта на баща му.

Записах си името Мюлер, поставих стрелка към другото име — на доктор Робърт Крисчън.

— А сетне, напълно естествено, започнаха и слуховете.

— Слухове за злоупотреба с пациенти, с лекарската етика, така ли?

— Именно.

— А тях обсъждаше ли ги с вас?

— Не, по онова време ние вече много рядко се виждахме. След смъртта на г-н Мюлер Даниъл се затвори в себе си, изобщо престана да общува. Само не ме разбирайте погрешно, той и преди това не си падаше много по купони и събирания. Е, на официални вечери от време на време ходеше, а и при мен се е отбивал за по едно кафе или чаша вино. Искам да кажа обаче, че след смъртта на Мюлер всичко това спря. Изглежда, нещо стана със самочувствието му, мога само да си представям някои неща, но смятам, че след твърденията за злоупотреба с пациентите той съвсем го изгуби.

— Вие на тези твърдения не сте вярвали, така ли?

— Вижте, отлично зная колко посветен на работата си беше. Никога няма да повярвам на крайните неща, които някои хора говорят за него. И може да ви прозвучи изтъркано, обаче проблемът му бе именно в това, че прекалено много държеше на професията и пациентите. Стремеше се всячески да ги предпазва от нараняване, в края на краищата се оказа, че не е в състояние, самият той е уязвим.