Джон Коннолли - Нечестивци

Благодарих, а Селин ме подкани, имам ли нужда, пак да й се обадя. По всяко време. Преди да прекъснем разговора, спомена няколко имена на хора, с които бих могъл да разговарям, обаче те всички фигурираха във вече направения от Ребека списък. И все пак постара се жената да ми помогне, което не мога да кажа за следващите двама, на които позвъних. Единият бе адвокат на име Елуин Старк, който бил приятел на Клей, освен това го бе и представял служебно. Познавах донякъде Старк, бях го виждал тук-таме из града. Беше висок, мазен, обичаше да ходи облечен в тъмни костюми на райета, типични за старомодните мафиоти и търговците на скъпи антики. Съвсем вярно би било да кажем, че не беше склонен към благотворителност в правните дела, същия принцип видимо прилагаше и в телефонните разговори, за които не му е платено. Именно Старк се бе занимавал с процедурното движение на документите относно юридическото обявяване на Клей за покойник.

— Мъртъв е — рече ми Старк по телефона, след като секретарят му ме бе държал в безтегловност поне петнайсетина минути, след което обяви, че господин адвокатът няма възможност да ме приеме, но би могъл да ми отдели една-две минути, ей така просто по милост, за кратък телефонен разговор. — И няма какво повече да говорим по въпроса.

— Обаче дъщеря му има проблеми с един човек, който не е съгласен с този факт. И съвсем не желае да приеме версията, че Клей е мъртъв.

— Хубаво, обаче дъщерята разполага с официален документ, в който се казва именно това. Какво очаквате да ви кажа? Познавах Даниъл. Поне два пъти годишно заедно ходехме на риба. Добър човек беше. Малко напрегнат може би, но това в неговата професия се случва.

— След като го споменахте, той говорил ли ви е за професията си?

— О, не. Аз съм адвокат по бизнес дела. Тези приказки за деца направо ме депресират.

— Още ли сте адвокат на Ребека Клей?

— Аз й извадих документа като лична услуга. Сега тя има да вади още куп документи за наследството и правата си. Аз пък съвсем не съм очаквал да ме преследват разни частни детективи и да ме разпитват по въпроса, значи спокойно можете да смятате, че повече услуги няма да й правя. Вижте, Паркър, вие сте ми много добре известен. И ми става неспокойно дори само като говоря в момента. Нищо хубаво не може да излезе от продължителен разговор с човек като вас, затова му слагам края сега.

И го направи.

След това позвъних на един доктор на име Филип Кошър — бившия личен лекар на Клей, а разговорът ни се оказа още по-къс. Изглежда, Даниъл бе имал доста подобни приятелства, в които личното се смесваше с професионалното.

— Нищо не мога да ви кажа — заяви Кошър. — Моля да не ме безпокоите повече.

И също ми затвори. Това вече ми се стори като предзнаменование. Още веднъж се обаждах, този път с цел да си уговоря среща с доктор Робърт Крисчън.

Клиниката „Мидлейк Сентър“ се намира на „Горъм Роуд“. Всъщност на неголямо разстояние от мястото, където живеех преди, ако, разбира се, отивате с кола. Сградата бе отвсякъде заобиколена с дървета и не се различаваше много от стотиците анонимни офисни комплекси. И адвокатска кантора би могла да бъде, и център за продажба на недвижими имоти. Обаче бе съвсем друго — място, където се лекуват малтретирани и лишени от родителски грижи деца. Още и деца, които твърдят, че са жертва на такова отношение или някой друг твърди тези неща вместо тях. Влязох през главната врата, намерих се в боядисана в пъстри жълти и оранжеви краски чакалня. В единия й ъгъл бе организиран кът за детски игри — кукли, камиончета, мечета, боички бяха разхвърляни по подовата настилка, а на съседни маси бяха подредени книги за деца в различна възраст. На лавица срещу мен — на височина повече отколкото могат да стигнат детските ръце — стояха брошурки с информация относно местната служба за бързо реагиране в случаи на сексуално насилие срещу деца, както и за други обществени организации.

Седналата зад бюро секретарка записа името ми и се обади по телефона. Не минаха минута-две и на съседната врата към клиниката се появи дребен мъж с бяла коса и спретнато подстригана брада. Вероятно бе на петдесетина години, носеше отворена на врата риза и леки памучни панталони. Стисна ми ръката крепко, иначе изглеждаше предпазлив и малко притеснен. Отведе ме в облицован в жълтеникав чам кабинет, а по стените имаше етажерки с множество книги и подвързани документи. Благодарих му, че ме приема веднага и без формалности, той сви рамене.