Джон Коннолли - Нечестивци

— Човешко любопитство — рече ми. — Много време мина, откакто някой ми е споменавал Даниъл Клей, поне извън рамките на нашата медицинска общност тук.

Наведе се напред в стола и добави:

— Нека да сме наясно още от началото — искрен ли сте с мен, и аз ще бъда искрен с вас. Иначе няма да се получи. И още нещо: с Клей имахме разногласия по известни въпроси. Зная, че не ме обичаше много. И аз не съм го обичал особено, честно казано. В професионален план бих казал — да, повечето колеги вярваха, че е сърцат лекар, каквото и да означава това, поне докато не започнаха слуховете. Сърцатият фактор обаче би трябвало да бъде балансиран с обективност, а пък според мен това качество липсваше при господин Даниъл Клей в нужното количество. Имам предвид количество, което да придава тежест на мненията му, за да бъдат приемани сериозно.

— Зная, че сте се сблъсквали на професионална основа — рекох. — Именно затова съм тук. Работя за дъщеря му. Има едно лице, постоянно пита за баща й. Тя се тревожи.

— Аха. А вие сега се връщате назад във времето в опит да откриете защо някой си се интересува така много от него толкова години сред изчезването му, нали?

— Нещо подобно.

— Ами аз заподозрян ли съм? — усмихна ми се той.

— А трябва ли?

— Вижте, имало е случаи, когато, ей на, честна дума, готов съм бил да го удуша. Със собствените си ръце, от все сърце. Той умееше да ме дразни по уникални начини — и лично, и професионално.

— Бихте ли ми обяснили малко по-подробно.

— Дадено. Във всеки случай на първо място нужно е да научите с какво се занимаваме ние в нашия център. Казвам, че е необходимо, за да разберете и него самия, а също и какво се случи преди изчезването му. Тук извършваме медицински прегледи, правим психологични преценки, даваме мнения относно случаи, където има твърдения за малтретиране на деца, било физическо насилие, било сексуално, емоционален тормоз или други неща в резултат на пълно отсъствие на родителски грижи. Системата е следната: в централата ни в Огъста работи екип, който следи или получава сигнали за такива случаи. Веднъж подаден, сигналът отива при супервайзър, който го проучва, взима съответно решение дали да изпрати човек от социални грижи или не. Понякога сигналът идва от местната полиция, може от прокуратурата, може от неправителствени организации или социални институции, изобщо групи, които следят за насилие срещу деца и прочие. Също може да се обади представител на местното училище, родител, съсед, дори самото дете. Тогава приемаме детето за преценка и мнение. Ние сме главният изпълнител на този вид социални грижи в нашия щат. Когато Даниъл Клей се зае със същата задача, ние все още не бяхме съвсем стъпили на краката си, не разполагахме с нужната материална база. По дяволите, това се случва на всекиго, нали така? Днес нещата тук са далеч по-добре организирани. В тази сграда вече можем да извършваме всичко: прегледи, оценки, консултации, първоначални разговори с детето и предполагаемия извършител на насилието. Всичко накуп, комплексно, така да се каже.

— А преди да бъде открит вашият център, тези дейности кой ги извършваше?

— Различни терапевти. Съответният пациент дете се преглежда от даден лекар, сетне се изпраща другаде за консултации и мнение.

— Значи при Клей, така ли?

— Да, и при него, но още веднъж искам да подчертая, че според мен Клей не бе достатъчно внимателен. Нашата работа е изключително деликатна, лесни отговори просто няма. Всички очакват ние да дадем прецизна преценка, значи определено да или не — съдии, прокурори, съвсем естествено и засегнатите страни, респективно родители или настойници. И съответно се разочароват, когато понякога не сме в състояние да го направим.

— Не съм сигурен дали съм разбрал — рекох му аз. — Нали затова сте тук?

Крисчън се помести на стола, отново се наведе напред, разпери длани встрани като в почуда. Ръцете му бяха чисти, ноктите изрязани извънредно ниско, чак бялата мека плът се виждаше под тях.

— Вижте, годишно при нас постъпват осемстотин-деветстотин деца. Що се касае до случаите на сексуално малтретиране, едва при пет на сто можем да говорим за положителни физически доказателства в оценката — да речем охлузвания или разкъсвания на химена или ректума. Повечето от тези деца са тийнейджъри и дори при тях да има индикации за сексуална активност, пак е трудно да се твърди със сигурност дали е ставало със съгласието на индивида или не. Имаме достатъчно много случаи на момичета, при които със сигурност е налице проникване и въпреки това нормалният преглед не показва разкъсване на химена. Дори и да установим със сигурност, че сексуалният акт е бил насилствен, пак доволно често не сме в състояние да установим кой е извършителят и кога е станал актът. Единствено можем да твърдим положително, че сексуален контакт е имало. Дори и при съвсем малко дете данните могат да бъдат почти незабележими или изобщо да отсъстват, особено като се вземат предвид нормалните анатомични изменения, които настъпват в детския организъм. Физическите данни, с които до преди време се доказваше аномалия, днес юридически се смятат за неспецифични, тоест неопределени. Единственият абсолютно сигурен начин да се докаже сексуално малтретиране е тестът за предавани по полов път болести (ППБ), което автоматично предполага, че извършителят е бил заразен. Ако тестът е положителен, тогава малтретирането е доказано като факт, но пак сме далеч от установяването на реалния насилник, освен ако не е маркирана негова ДНК. И ако насилникът не е заразен с ППБ, значи не разполагаме с нищо.