Джон Коннолли - Родени да убиват

Нито следа от въпросните семейства не е намерена в градовете, откъдето са изпратени последните им писма. Имената им не съществуват в ничия архива. Не са намерени и наследници. И никой оттогава не е бил във връзка с тях.

Истината, сигурна съм, лежи някъде зарита.

Нашият свят е кух свят. Всяка негова празнина е някак свързана с предишната или следващата, всеки живот е неразривно обвързан или преплетен с живота на другите. Загубата на всеки един от тях отеква в цялото, нарушава баланса, променя естеството на битието по някакъв си дребен, незабележим начин.

Откривам сам, че все по-често, отново и отново, се връщам към една жена, наречена леля Мари Агиляр, чувам тънкия по детски глас, невероятен за огромното й туловище. Виждам я, както лежи на планина от възглавници в топла, затъмнена стая в Западна Луизиана, цялата къща ухае на билки и цветя; искряща, но тъмна сянка помежду раздвижени форми; паднали са границите между естественото и сътвореното от човешка ръка, един свят преминава в друг. Тя ме хваща за ръката и говори за погубените ми съпруга и дете. Те й се обаждат и й говорят за човека, който им отне живота.

Тя няма нужда от светлина; слепотата й не я ограничава в никакво отношение; тя е истински зряща, защото притежава особено, много по-силно и значимо възприятие. Зрението би било просто излишно, то ненужно ще я разсейва и отвлича от странното й, неведомо, всеприсъстващо съзнание, от всемогъщото й, безстрашно състрадание. Тя жали и страда за всички: за погубените и изгубените, за изчезналите, за ограбените, за уплашените, за душите, които са били насилствено откъснати от този живот и не могат да намерят покой в свят сред други светове. Тя протяга ръце към тях, тя ги намира и им говори, успокоява и облекчава последните им мигове, за да не умрат самотни, за да ги е страх, когато преминават от светлината в мрака.

И когато Пътника, онзи Черен ангел, идва да я вземе, тя се присяга към мен и аз съм с нея, за да не бъде сама в смъртта си.

Леля Мари познаваше естеството на нашия свят. Тя го обикаляше, пътуваше в него безпроблемно, за да го опознае интимно; отлично съзнаваше мястото и ролята си в него, отговорността си към онези, които живеят и в него, и отвъд. Сега и аз бавно, бавно започвам да разбирам, да разпознавам дълга си към човеците, еднакъв, един и същи към онези, които никога не съм познавал лично, както и към другите, които съм обичал. Защото в човешката природа е да усещаш чуждата болка, в това е истинската й същност, да я усещаш като своя собствена и да направиш нещо, та да я отнемеш или облекчиш. В състраданието се крие и истинското благородство, в съчувствието има красота, в прошката — милосърдие. Аз съм човек със слабости и изпълнено с насилие минало, което ще ми бъде зачетено, но не мога да позволя да страдат невинни — тогава, когато съм в състояние да попреча на това и да им помогна.

И никога няма да им обърна гръб.

Никога няма да избягам.

И толкова по-добре, ако по този начин успея да изкупя част от нещата, които съм вършил, а и онези, които не съм извършил, а е трябвало да извърша. Тогава ще има утеха и за мен.

Защото изкуплението е сянката на спасението.

Вярвам в един по-добър свят. Той се намира извън този, може би в отвъдното. Зная, че в него се намират съпругата и дъщеря ми. Зная, защото съм ги виждал. Зная, че там са в безопасност от Черните ангели; зная, че където и да се намират Фокнър и Пъд, и безброй други като тях, опитали се да превърнат живота в смърт, моите близки, моите Сюзън и Дженифър са недосегаеми — онези никога повече няма да успеят да ги докоснат дори.

Тази вечер в Бостън вали дъжд. По прозоречните стъкла се вият тънки, неуловими ивици, сложно разклонени нишки. Събуждам се, а кокалчето още ме боли от ужилването; обръщам се внимателно, за да я почувствам — тя лежи до мен. Ръката й докосва врата ми и усещам, зная, че тя ме е гледала, докато съм спал, наблюдавала ме е в мрака, изчаквала е да дойде мигът.

Но аз съм уморен и очите ми отново се затварят.

Стоя на края на гората, въздухът ечи, трепти от воя на мелезите. Дърветата зад мен протягат клони едно към друго, докосват се, шепнат досущ като деца. И аз слушам, а нещо се придвижва в сенките пред мен.

— Птицо?

Ръката й докосва моята — топла е, а моята кожа е студена. Искам да остана с нея, но

… нещо пак ме отвлича надалеч. Вика ме мракът, мракът и онези форми, които се движат между дърветата. Изсред тях излиза момчето, ходи бавно, виждам черното на едното стъкло на очилата, кожата му белезникаво бяла. Опитвам се да се доближа до него, но краката ми просто не помръдват, не ме слушат. Някъде зад него се движат и други фигури, но не се приближават, а се отдалечават. Той се извръща, сигурно скоро ще ги настигне. Онази дъска я няма на врата му, но следите от прежулената кожа си стоят. Нищо не казва, само стои и ме гледа, продължително ме гледа, дълго, дълго… с едната ръка се е хванало за жълтата бреза до него, а сетне, най-накрая започва да бледнее и отстъпва…