Джон Коннолли - Родени да убиват

Далеч вляво долових движение — нещо се триеше в листата на растение, сенките на тавана леко помръднаха. Пъд вече знаеше къде точно се намирам. Издал се бях с глупавите си детски ритници срещу паяка. Усетих, че лявата ми ръка силно трепери. Хванах дръжката на патлака с две ръце. Като не я гледам, че трепери, по-лесно ще се убеждавам, че не ме е шубе. Бавно се запромъквах към втората редица лавици, поех дълбоко въздух и надникнах.

Никой няма. Някъде вляво, на нивото на очите ми, нещо помръдна. Форма в стъкленица, сянка в зеленикаво. Извих лице — по-малка, не повече от два сантиметра, с широка червена ивица по коремчето. Бели сферични торбички яйчници, почти колкото самия паяк. Висят в мрежата. На тази картичка пишеше Latrodectus hasselti — Червеногръб паяк. И вече потомство, помислих с омерзение. Мамка му. Но ще се погрижа, ако успея, хич и да не се появява на бял свят.

На третия ред забелязах още няколко разбити стъкленици. Сред тукашните парчетии обаче имаше и жертва. Вече. Големите очи на богомолката сякаш гледаха в мен, а яките челюсти разкъсваха съседа от следващия псевдоаквариум. Малките кафяви крачка мърдаха леко, потъваха все по-навътре и по-навътре в пастта на насекомото хищник. Хич не ми беше мъчно — да се изяждат едни други, толкова по-добре. Що се отнася до мен самия, предпочитах по-бързо да свърши с този в устата й, че да подгони и другите, които донякъде по моя вина сега подтичваха по околния под.

Но по кожата ми пълзяха мравки, с мъка сдържах бясното желание да се изправя и да отърся косата, врата си, да си огледам и изтръскам дрехите. Може би затова се разсеях за секунда-две и когато се подадох в следващия коридор, г-н Пъд вече ме чакаше с насочен в мен пистолет. В следващия миг плонжирах право напред — към него, но под линията на огъня, а неговият куршум отиде в таблото с бушоните точно до вратата. Разлетяха се искри, за мой късмет светлините изгаснаха, претърколих се по пода и се забих в стената с насочен напред пистолет, лявата ми ръка опряна на пода. И отново! Този път за малко не изревах — по нея пълзеше нещо меко. Разтърсих я с все сила, но не и преди да усетя ужилването. Остро, като че двойна игла се заби дълбоко в кожата ми. Скочих на крака, отвратен и изпълнен с отвращение, гнус ме беше и без да се замислям, протегнах ръка към ивицата светлина при най-близкия прозорец. Точно под кокалчето на средния ми пръст вече се издуваше неголям червеникав оток.

С крайчеца на очите си виждах в съседните два съда — те бяха пластмасови: там мърдаха хиляди мънички телца. В първия като птички цвърчаха щурчета, във втория имаше овесено брашно и тестени трици, по които лазеха гадни белезникави хранителни червейчета, сред тях имаше и черни хлебарки, вероятно достигнали зрялата си форма. Отляво, опрян до стената, стоеше висок шкаф със стъклена витрина, а зад нея на множество поставки бяха наредени пластмасови чашки. Наведох глава напред и в едната забелязах дребна червено-черна форма, вече изплела мрежа, в която висят остатъци от щурчетата и плодовите мухи. Тук смърдеше наистина ужасно, отвратително. Догади ми се, ама нямам думи.

Ето къде беше развъдникът на г-н Пъд. За черни вдовици.

Бам! Бам! Бам! Отново ушите ми забучаха от силните гърмежи, заслепиха ме червените огънчета на изстрелите. С мъка пренасочих вниманието си в посоката, откъдето дойдоха те, и успях да зърна, та макар и като в мъгла, издължена сянка, която сякаш прелетя по тавана и изчезна. Някъде сред листата се мярна нещо, което би могло да бъде кафявата риза на Пъд, и незабавно натиснах спусъка. Чух възклицание на болка, трясък на счупено стъкло, купчина стъкленици в ъгъла се срути на пода. Сега ясно долових шума на стъпки по счупени стъкла, които хрущяха под краката му. Г-н Пъд се намираше някъде отсреща — до стената, откъдето преди известно време бях тръгнал самият аз. Сега вече знаех какво трябва да направя.

Лавиците не бяха завинтени към пода. Държаха се на стойки с триножни крака. Идеята бе, че тежестта отгоре им гарантира стабилност. И като пренебрегнах нарастващата болка в ръката и възможността, че въпросният паяк, респективно паяци, може да са съвсем наблизо, приседнах на земята, опрях гръб в стената до шкафа с вдовиците и напънах най-близките лавици с крака, по-точно с подметките на обувките. За миг помислих, че просто ще ги преместя надлъжно — те ще се плъзнат напред, но сетне най-близкият ред се наклони и тежката конструкция се удари в следващата, сетне тя на свой ред — в по-следващата, и се получи нужният ми ефект на доминото. Редица след редица рухваха с трясък и скърцане на извиващ се метал, накрая комбинираната им обща тежест се стовари върху последния стелаж и чух отчаян вопъл — може би човешки глас, който се загуби в окончателния грохот на разбитото стъкло.