Джон Коннолли - Родени да убиват

Вероятно преди седмици Грейс Пелтие е стояла на същото място, а сетне се е прехвърлила през оградата и е минала по дигата. Но сигурно е изчакала те да излязат, за да е сигурна, че на островчето няма да има никой — поне за известно време. А може и да е настъпила или другояче задействала някое от сензорните устройства и системата да е подала сигнал на Пъд или на сестра му. Не е толкова трудно — може да е вързана я с пейджър, я с телефон. А когато онези са се върнали, може би доста бързо, наложило се е да преплува съответното разстояние. Затова дрехите и косата й са били мокри. Нали ви казах, че беше добра плувкиня — силна и опитна. Имала е самочувствието, че ще се справи, и се е справила. Но те са видели лицето й — вероятно на записа от камерата, може да са видели и колата й. Сетне са алармирали Воасин и Лутц и капанът е щракнал…

Огледах тъмните вълни, извърнах глава отново към ограденото пространство и дигата зад него и реших да рискувам по вода. Проверих си оръжието, резервният пълнител — беше си на място. Коремът ме стегна — отначало леко, сетне в него се появи познатата ми твърда буца. Морето бе като тъмен басейн, като бездънна пропаст, бях ги виждал десетки пъти във виденията си. Нещата просто се повтарят, нали?

Нагазих във водата, зъбите ми затракаха от студа, но търпеливо напредвах към дигата. Вълните ме блъскаха, веднъж или дваж дори ме отнесоха назад, почти на мястото, откъдето бях тръгнал. Но упорствах, камъните и скалите, от които бе направена дигата, бяха хлъзгави, зеленясали от водораслите, водата там стигаше до кръста ми. Опитах да се изкача по пукнатини и дупки в старата циментова замазка и след неуспешен опит плеснах обратно във водата. Този път се намокрих здравата — до врата. Бавно възстанових сили и търпение, огледах се и в същия миг ме блъсна бял гребен, силна вълна ме вдигна и ме отнесе поне на пет метра назад. Соленото в устата ми загорча, дъждът все така вали ли вали, по ръцете ми — водорасли.

Вълната мина и замина, аз отново загазих навътре, упорито, магарешки. Дълго търсих подходящо място да се кача на дигата. Минаха десетина минути и още две падания във водата, накрая извадих късмет — един камък бе изпаднал от гнездото си. Използвах дупката като стъпенка, ожулих си коляното на острите съседни камъни, защото обувката ми все поднасяше по хлъзгавото. Накрая се хванах с пръсти за върха и с голямо усилие се покачих на равното. Полежах горе неподвижен, но треперещ от студа, поемах си дъх, набирах сили. Усетих, че го няма клетъчния ми телефон — сигурно беше някъде на дъното на морето. Изправих се, изчаках водата да се изцеди от цевта на смит и уесъна и тръгнах по дигата приведен, почти на четири крака. Скоро стъпих на острова и тръгнах към развалините на фара. Натам водеше път, по чиито страни растяха дебели зелени ели. Той стигаше до застлан с чакъл двор, но имаше и затревени и голи площи помежду околните постройки на островчето. Очаквах на мястото на фара да намеря голяма купчина камъни, но съвсем не бе така — там се издигаше близо деветметрова постройка с открита тераса на върха, оградена с висяща на малки пилони тежка метална верига. Всъщност идеална наблюдателница с разкошен изглед към морето, дигата, самия бряг. Представете си фар без функционално светеща част, но пък силни бели светлини от прозорец или прозорци на най-високата част на постройката.

Отдясно бе дълга дървена сграда — едноетажна с четири квадратни прозореца, до един с метални решетки, по два отляво и отдясно на тежката врата. Тя сияеше със зеленикаво лъчение, сякаш някаква вътрешна светлина се мъчи да пробие през вода или зелени листа. Пред фара имаше ниска пристройка, която практически закриваше входа му. Взех я за гараж. По-назад, почти на източната част на острова, се намираше друга подобна конструкция — вероятно навес за лодки. Пристъпих към гаража, допрях ухо до задната стена и се ослушах — нищо освен равномерното плющене на дъжда. Тогава тръгнах по стената с гръб към нея и по тревата — към самия фар.

Видях го чак като заобиколих гаража. На две дебели греди, съединени във формата на голямо X. Представете си дървен кръст, наклонен на около 60 градуса към земята и закрепен в това положение с помощта на още два ствола. Беше гол, ръцете и краката му — завързани към дървото с жица. Лицето му бе подуто и посиняло, тялото до кръста — също така нашарено с белези, по ръцете, краката и гърдите имаше охлузени места, ожулвания, рани, но и множество малки овални подутини, които приличаха на ухапвания или ужилвания. Кръв течеше от бедрените артерии, в нозете му се бе събрала бая локва. Дъждът обилно мокреше белезникавото бледо тяло, течеше по него и капеше от меката плът по ръцете, блестеше по голия му череп и бялото, обезкосмено лице. На стомаха му тъмнееше продълговата, правоъгълна рана — бяха изрязали парче кожа. Приближих се, проверих пулса, тялото бе все още топло. Но Голем бе мъртъв.