Джон Коннолли - Родени да убиват

Спрях за кратко току на края на града, сетне продължих покрай стария ресторант „Хилсайд“, чиито прозорци бяха заковани с дъски, покрай бялата сграда на „Американския легион“ и постепенно навлязох в самия Лубек. Той е град на църквите: баптистки, адвентистки, съборянски и какви ли още не. Интересно сборище на секти и деноминации, с голямо общо гробище и паметници на загиналите и загубените в морето. Грейс Пелтие бе напълно права: бях прочел набързо част от бележките й, които ми даде Марси. Права бе, че наричаше щата Мейн „граничен“. Намерил се веднъж тук, в най-източната точка на щата и на САЩ, заобиколен от множество църкви и костите на мъртвите, човек наистина може да си внуши, че е на самия край на света.

На неугледния пристан бяха накацали чайки, на входа на тясна уличка зърнах надписи „Частна собственост“, отляво бе самият вълнолом, отдясно различни сгради, сред тях и старата „Макмърдис“ — магазия за опушване на месо, която сега възстановяваха. Отвъд канала се извисяваше „Мълхоланд“, недалеч от фара се виждаше и Мемориалният мост над водите на проливите Лубек.

Вече притъмняваше, когато минах по „Плезънт“ (брегът ми остана отляво), за да паркирам в мръсен паркинг, построен до градската инсталация за пречистване на отпадъчните води. От него към водата водеше тясна пътечка; тръгнах по нея, като прескачах изхвърлени водорасли, бирени и цигарени кутийки и малко по малко стигнах до плажа. Не беше приветлив като гледка: малко сив пясък, повече камъни и трева. Точно отсреща бе фарът на име „Лубек Чанъл“, мистериозно стърчащ в падащия вечерен здрач.

Може би половин миля вдясно от мен в морето излизаше каменна дига, а на края й мъничко островче с дървета — черните им клони мрачно протягат призрачни стволове към тъмнеещото небе. Между дърветата проблясваха мътни зеленикави светлинки, към северния край на островчето виждах някаква постройка с по-ярка бяла светлина.

На знака извън Лубек има три фара, защото само три са все още използваеми. Но преди време е функционирал и още един — бил е каменна структура, построена на островче пред северния бряг на проливите Куоди от местен баптистки свещеник като символ на Божията Светлина, но и в помощ на моряците. Оказал се недобре пресметнат, срутил се по време на силна буря през 1804 г., като убил сина на свещеника, който го поддържал. Две години по-късно загрижени граждани избрали друго място — на Уест Куоди Хед, малко по-надолу по крайбрежието, а през 1806 г. Томас Джеферсън наредил на него да бъде издигнат нов фар. Хората малко по малко забравили стария фар, а сега островчето с останките му било вече частна собственост.

Всички тези подробности научих на влизане в града от една любезна жена на бензиностанцията, където се намира и смесеният магазин „Макфадън“. Добави, че собствениците били тихи хора, живеели изолирано, самотно. Според нея били дълбоко религиозни — старец, който боледувал и се налагало да викат лекари от градчето, и двама по-млади — мъж и жена. Мъжът редовно пазарувал в „Макфадън“ и винаги си плащал в брой.

Помнеше му и името. Монкер.

Ед Монкер.

Заваля. Тежки едри капки — предвестник на крайбрежна буря, готова да удари Северен Мейн тази вечер, заплющяха по дърветата, забарабаниха по покривите, измокриха ме целия — докато седях на камъните и гледах към дигата. Върнах се в колата и потеглих към Куоди Хед Парк, оглеждах се за излаз към брега. Скоро забелязах тясна алея — частна, но немаркирана със забранителна табела — и като загасих фаровете, бавно се спуснах по нея към морето. Тя свършваше в голяма група дървета — всъщност гора. Излязох и тръгнах по тревата помежду тях. Присламчвах се до дебелите стволове, за да не ме вали повече, и скоро стигнах до затворена порта с монтирана отгоре й камера и телена ограда, по която течеше ток. Отвъд се виждаше неголяма, затворена колиба, а още по-назад — помежду клоните като черна кула тъмнееше „Лубек Чанъл“. Вече се досещах какво има в колибата — стара метална вана, разбита тоалетна до нея, гниещи трупове на стотици паяци наоколо…

Взех си фенера от колата и като закривах светлината с ръка, тръгнах по оградата. Недалеч от мен зърнах детектори за движение в тревата — видях ги, защото самата тя бе отрязана по-ниско. Вероятно имаше и още, дори и сред дърветата. Дъждът продължи да ме кваси, но аз продължих да следвам контура на оградата, докато стигнах наклона, който се спускаше рязко към морето. Имаше прилив, основата на дигата бе закрита от вълните. Единственият начин да стигна до островчето, без да се топя във водата, която можеше и да ме отнесе, бе през портата и по дигата, но вероятно неволно щях да включа някоя от алармите и онези да разберат за присъствието ми.