Джон Коннолли - Родени да убиват

Затворих книгата, внимателно я върнах в опаковката и торбичката, сетне дълго си мих ръцете, бърсах се продължително и чак тогава се обърнах към Луис и Рейчъл.

— Откриваме нови измерения на думата „ненормален“ — поклати глава Луис. — Каква е тази гадост според теб, а?

— Хроника — отвърнах аз. — Летопис на смъртта, а може би и нещо много повече. История на прокълнатите — противоположността на Книгата на живота. Баптистите от Арустук са в нея, а още поне и дузина други имена — мъже и жени. Все използвани за създаването на Ново Откровение. Или Апокалипсис, както ти хареса.

Авторът е Фокнър. Неговите останки така и не ги намериха в общия гроб. Нито тези на сина или дъщерята. Избили са всички тези нещастни души — до крак. Сетне с части от телата им са създали ей това произведение. Смятам, че непознатите ни имена са на хора, които в даден миг са имали нещастието да се опълчат на Братството. Или са представлявали някаква заплаха за него. Евентуално щели да прибавят и нещичко от телата на Грейс и Къртис Пелтие, на Йоси Епстайн, може би и на Джак Мерсие и близките му от онази яхта. След като си приберат книгата. Документацията би трябвало да бъде съвършено пълна, иначе си губи смисъла.

— Какво ли искаш да кажеш с тази дума „смисъла“? — настръхна Рейчъл, в очите й гореше гняв и омерзение.

Отново си мих ръцете и се бърсах пак и пак с кърпата, която висеше до мивката.

— Няма значение, Рейчъл. Така или иначе това тук е самопризнание за убийство в множествено число, ако, разбира се, може да се докаже авторството.

— И ако изобщо намерим Фокнър — измърмори Луис. — Пък и какво ще стане, когато разберат, че Лутц е изчезнал?

— Тогава ще се появи Пъд — да провери какво е станало. Фокнър не може да си позволи книгата му да остане в чужди ръце — незнайно в чии при това. Е, ако преди това не го посети нашият плешив приятел.

Замислих се. Всъщност какво знаех за скривалището им? За Фокнъровата бърлога? Предполагах, че е някъде на север, отвъд Бангор и може би близо до крайбрежието, някъде в съседство с фар. По онези места в Мейн има поне 60 фара, повечето са отдавна автоматизирани или без постоянен персонал. Един-два са може би дадени на частни лица за лично ползване. Няколко вероятно са северно от Мачиас.

Приклекнах, взех в ръце пакета с книгата.

— Какво ще правиш с нея? — попита Рейчъл.

— Засега нищо.

Тя пристъпи към мен и се загледа в лицето ми.

— Искаш да го намериш, нали? Не можеш да оставиш полицията да си върши работата, нали?

— За него работят и Лутц, и Воасин — рекох търпеливо. — А вторият си е жив и здрав и на свобода. Може да има още техни хора. Ако предадем това нещо на полицията и попаднем на близък на Лутц, Фокнър незабавно ще бъде предупреден. И тогава вече никога няма да го открием. Аз и така съм почти сигурен, че той вече е взел мерки за окончателното си изчезване. Няма начин да не го е планирал още веднага след открадването на книгата. Въобще да не споменавам за останките при Сейнт Фройд. По тези съображения, а и заради сигурността на Марси, ще я задържим засега у нас. Ти какво мислиш, Марси?

Тя взе раничката в ръка и се изправи, но не каза нищо.

— Ще трябва да те скрием на сигурно място. Но първо ще се обадиш на родителите си и ще им кажеш, че си добре.

Излязох навън и се свързах с Колонията и Ейми.

— Чарли Паркър — рекох. — Здравей и имам нужда от помощта ти. За една девойка. Трябва да изчезне за известно време.

Отсреща мълчаха. После тя попита:

— За какво говорим този път, Чарли?

Аз пък бях сигурен, че се досеща.

— Вече съм близо до него, Ейми. И смятам да сложим край веднъж и завинаги.

Тя заговори и недоволството в гласа й звучеше доволно силно.

— Виж, мога да я взема в къщата.

С очевидното изключение на самата Ейми, жени в Колонията обичайно не приемаха, но в главната къща имаше няколко стаи, които влизаха в употреба само в специални случаи. Знаех си, че ще помогне.

— Благодаря ти. С нея ще има един мъж. Въоръжен.

— Знаеш как гледаме на оръжията тук, Чарли!

— Знам, знам, но този път си имаме работа със самия Пъд. Затова те моля да позволиш на моя приятел да остане при Марси, докато нещата приключат. Ден-два, най-много. Моля те, Ейми!

Сетне помолих да приеме и Рейчъл. Съгласи се и прекъснах връзката. Марси позвъни на майка си и потеглихме за Бутбей. Там се разделихме. Разбрахме се Луис и Рейчъл да отидат на юг в Скарбъро, оттам Ейнджъл да отведе Марси Бекър и Рейчъл (която се разсърди и намръщи) в Колонията. Щом Ейнджъл поеме нещата под свой контрол, Луис да се върне при мен. Книгата взех аз и внимателно я скрих под предната седалка на мустанга.